Когато лъвът се храни

Смит Уилбур

18

Закуска в мрака, огньове около площада, тихи гласове, мъже със съпругите си, прегръщащи за сбогом малките си деца. Конете се оседлават, карабините се прибират в калъфите, отзад се поставят навити одеяла, четири фургона се придвижват в центъра на площада мулетата са в коловозите.

— Татко трябва да се появи всеки момент. Вече е почти пет часа — каза Гари.

— Да, всички го чакат — съгласи се Шон. Беше се свил под тежестта на патрондаша през рамото му.

— Господин Нивенхюизен

ми каза да бъда кочияш на един от фургоните.

— Зная. Ще се справиш ли?

— Мисля, че да.

Приближи се Джейн Петерсен.

— Здрасти, Джейн. Брат ти готов ли е вече?

— Почти. Оседлава коня.

Тя застана пред Шон и срамежливо му подаде лента от зелена и жълта коприна.

— Шон, направих кокарда за шапката ти.

— Благодаря ти, Джейн. Ще ми я поставиш ли?

Тя я забоде на периферията на шапката. Шон я пое от ръцете й и я килна юнашки на главата си.

— Сега приличам на генерал — каза той и тя се засмя. — Ами, Джейн, какво ще кажеш за една целувка за довиждане?

— Ужасен си — каза малката Джейн и бързо се отдалечи, почервеняла.

„Не е чак толкова малка“ — помисли си той. Толкова много бяха, че да се чудиш от коя да започнеш.

— Ето го татко — обади се Гари, когато Уейт Кортни навлезе в площада яхнал кон.

— Хайде — каза Шон и развърза коня си.

От всички страни прииждаха мъже, повели конете си.

— До скоро — каза Гари и закуца към един от чакащите фургони с мулета.

Уейт поведе колоната. Четири отряда по петнадесет мъже в колона по двама, последвани от четири фургона, след тях резервните коне, водени от чернокожи слуги.

Пресякоха площада през остатъците от снощното пируване и навлязоха в главната улица. Жените мълчаливо наблюдаваха, застинали неподвижно, заобиколени от децата. И преди бяха виждали мъжете си да тръгват на поход срещу племената, те не се радваха, защото бяха познали пътищата на смъртта и бяха научили, че гробищата не носят слава.

Ана махна на Шон. Той не я видя, защото конят му бе немирен и я бе подминал, преди да го обуздае. Тя отпусна ръка и се загледа след него. Беше облечен с новото кожухче.

Шон видя бакърения проблясък и бързата въздушна целувка от прозореца на горния етаж на магазина на Пай. Видя я, защото я търсеше. Това успокои наранената му гордост и той се усмихна и размаха шапка.

Ето че излязоха от града и най-сетне дори малките момчета и кучета, които подтичваха покрай тях, изостанаха и колоната се понесе в тръс по пътя към Зулуленд.

Слънцето изгря и изсуши росата. Копитата вдигаха прах, който се понесе над пътя. Редът в колоната се наруши, мъжете пришпорваха напред или изоставаха, за да яздят с приятелите си. Носеха се на групички, говореха безгрижно и весело, сякаш бяха тръгнали на еднодневен лов. Всеки се беше облякъл, както бе считал, че ще е най-подходящо. Стив Еразмус с костюма си за черква бе най-официално облеченият. Всички имаха

само един униформен елемент — зелено-жълтата кокарда. Въпреки това дори и при нея имаше признаци на индивидуален вкус: някои я носеха на шапките си, други — на ръкавите си, а трети — на гърдите си. Бяха фермери, а не войници, но калъфите на карабините им бяха износени от употреба, носеха патрондашите си непринудено, дървените приклади на пушките им бяха лъснали от галещите ги ръце.

Рано следобед стигнаха Тугела.

— Боже господи, вижте! — изсвири с уста Шон. — Досега не бях виждал толкова много хора на едно място.

— Казват, че са четири хиляди — обади се Карл. — Зная, че са четири хиляди. — Огледа бивака. — Но не знаех, че четири хиляди са толкова много народ.

Колоната се спускаше по последния склон на Роркес Дрифт. В това място реката беше кално кафява и широка, като се къдреше в плитчините на брода. Бреговете й бяха ниски и тревисти, като на отсамния имаше групичка къщи с каменни стени. В радиус на половин километър от тях лагеруваше армията на лорд Челмсфорд. Палатките бяха опънати в безукорни редици една зад друга, конете бяха завързани между тях. Фургоните — най-малко петстотин — бяха разположени покрай реката, и целият район гъмжеше от хора.

Лейдибургските конни стрелци, внушителна дружина, изпълваща пътя зад своя полковник, се спуснаха до границата на лагера и бяха спрени от един сержант в мундир и пушка с щик.

— И кои сте вие, смея да попитам?

— Полковник Кортни с отряд Лейдибургски конни стрелци.

— Какво, какво? Не можах да го чуя.

Уейт Кортни се изправи на стремената и се обърна с лице към хората си.

— Тихо, господа. Не може да говорим всички вкупом.

Боботенето зад него утихна и сега сержантът можа да го чуе.

— Охо! Моля да ме извините, сър. Ще повикам адютанта.

Адютантът бе аристократ и джентълмен. Дойде и ги огледа.

— Полковник Кортни? — В гласа му се прокрадна нотка на недоумение.

— Здравейте — каза Уейт с дружелюбна усмивка. — Надявам се, че не сме закъснели за забавата.

— Не, мисля, че не сте. — Очите на офицера се впериха в Стив Еразмус.

Стив вежливо повдигна шапката си.

— More, Menper.

Патрондашите въобще не се връзваха с черния редингот, върху който бяха кръстосани. Офицерът отклони погледа си от него.

— Имате си палатки, нали, полковник?

— Имаме всичко, което ни трябва.

— Ще наредя на сержанта да ви покаже къде да разположите лагера си.

— Благодаря — каза Уейт.

Офицерът се обърна към сержанта. Толкова се обърка, че даже го хвана под ръка.

— Настанете ги по-далече. От другата страна на инженерния отряд — прошепна уплашено. — Ако генералът види тази тълпа… — Той потрепери, но с изискан маниер.

— More, Menper.

— Добро утро, сър.