Когато лъвът се храни

Смит Уилбур

— Мъртъв е — каза мъжът, — мъртъв е, всички са мъртви.

Той се свлече от коня.

Дойдоха — цялата орда зулуси, като бик, огромен черен бик, чиято глава и хълбоци изпълниха равнината, а рогата му заобиколиха реката от двете страни, за да ги обградят. Бикът тъпчеше с двадесет хиляди крака и пееше с десет хиляди гърла, докато гласът му доби звученето на бурно море. Слънцето се отразяваше с ярки отблясъци от остриетата на копията, докато той с песен се приближаваше към Тугела.

— Виж! Тези отпред носят шлемове на хусари —

възкликна един от гледащите от болницата. — Ограбили са убитите на Челмсфорд. Ето един с редингот, а някои са с карабини.

В болницата беше горещо, защото покривът бе от гофрирана ламарина, а прозорците бяха затворени с пясъчни торби. Амбразурите за пушките пропускаха много малко въздух. Мъжете стояха при тях, някои по пижами, други голи до кръста, потейки се от жегата.

— Значи е вярно, че всички са били изклани.

— Стига приказки. Стойте на постовете си и си дръжте езика зад зъбите.

Ордата зулуси прекоси Тугела с петстотинметров фронт. Водата закипя в краката им.

— Боже мой! О, господи! — мълвеше Гарик, докато ги гледаше как идват. — Нямаме никакъв шанс, страшно много са.

— Млъкни, дяволите да те вземат! — отсече сержантът при картечницата на караулката и Гарик прикри устата си с ръка.

„Хвана О’Райли за врата. Тикна главата му във ведро с вода. Навря му пищова в…“

Пееше един от маларичните, изпаднал в делириум, а друг се изсмя с остра истерична нотка в гласа си.

— Ето ги, идват!

— Готови за стрелба!

Металическо тракане на карабини затвори.

— Да се стреля само при команда!

Ревът на бика смени дълбокото си носово звучене с пронизителното дюдюкане на атаката — пронизителната ярост на кипяща кръв.

— Спокойно, момчета. Изчакайте. Не стреляйте още.

— О, боже мой! — мълвеше Гарик, като ги гледаше да прииждат като черна вълна по склона. — О, господи! Моля те, не искам да умра.

— Готови!

Авангардът достигна стената на болничния двор. Перестите украшения на главите им бяха разпененият гребен на черната вълна, която преля отвъд стената.

— За стрелба!

Шестдесет пушки се вдигнаха и прицелиха в човешката маса.

— Огън!

Гръм, после удар на куршуми в плът, звук, който приличаше на този на шепа пясък, хвърлена в локва кал. Редиците се огънаха от удара. Дулата на картечницата „Гатлинг“ се затресоха и заподскачаха, докато се местеха от една страна на друга, прерязвайки човешките тела, трупайки ги едно върху друго покрай стената. Миризмата на барут изгаряше гърдите.

— Зареди!

Разкъсаните от куршумите редици се престрояваха, отзад идваха други, които заставаха на мястото на падналите.

— За стрелба!

Продължиха да прииждат, плътна черна маса, която огласяше с писъците си двора.

— Огън!

Гарик

се разрева в сянката на верандата и натисна с пръстите на дясната си ръка очните си ябълки, за да изпадне в безсъзнание.

— Какво ти става, коки? — Говорещият на диалект мъчително се претърколи към него и го изгледа.

— Нищо! — бързо отговори той. — Нищо!

— Спомняш си отново, нали?

— Какво се случи? Помня само отделни моменти.

— Какво се случи! — повтори като ехо въпроса му мъжът. — Какво ли не се случи!

— Лекарят каза. — Гарик бързо вдигна очи. — Каза, че генералът е одобрил награждаването ми с орден. Това означава, че Челмсфорд е жив. Брат ми и баща ми — значи и те трябва да са живи!

— Нямаш късмет, коки. Докторът те хареса — ами хем си с един крак, хем такава работа свърши — затова разпита за твоите хора. Безнадеждно е.

— Защо? — попита отчаяно Гарик. — Щом като Челмсфорд е жив и те трябва да са живи!

Дребният мъж поклати глава.

— Челмсфорд направи базов лагер в едно място, наречено Исандхълуана. Остави там гарнизон с всичките фургони и провизии. Нападна с конницата, но зулусите го заобиколиха и нападнаха базовия лагер, после дойдоха тук на Роркес Дрифт. Както ти известно, удържахме ги два дни, докато Челмсфорд ни дойде на помощ.

— А моите хора — какво стана с тях?

— Баща ти е бил в лагера в Исандхълуана. Не е могъл да се спаси. Брат ти е бил в конницата на Челмсфорд, но е бил намушкан в едно от сблъскванията преди главното сражение.

— Шон мъртъв? — Поклати глава. — Не, това не е възможно. Не е възможно да са го убили.

— Би се изненадал да узнаеш как лесно го правят — каза говорещият на диалект.

— На повечето хора им стигат десетина сантиметра острие.

— Но не и за Шон — ти не го познаваш. Не би могъл да ме разбереш.

— Коки, той е мъртъв. Той, баща ти и още седемстотин човека. Чудо е, че и ние не сме сред тях. — Мъжът се понамести на сламеника си. — Генералът държа реч за отбраната ни тук. Една от най-бляскавите победи в историята на британското военно мъжество — или нещо подобно.

Той намигна.

— Петнадесет души са представени за „Кръстът на Виктория“ и ти си сред тях. Е, коки, това не е ли късмет? Я кажи какво ще направи момичето ти, когато се върнеш вкъщи с люлеещия се на гърдите ти голям военен орден, а?

Той зяпна в Гарик и видя как сълзите шурнаха по бузите му на мазни струйки.

— Стига, коки! Та ти си герой. — Извърна очи, за да не гледа мъката му. — Спомняш ли си какво стана — какво направи ти?

— Не. — Гласът на Гарик беше прегракнал. — Шон. Не можеш да ме оставиш сам. Какво ще правя сега, като те няма?

— Аз бях до теб. Всичко видях. Ще ти разправя — каза селяндурът.

Докато говореше, събитията възстановиха последователността си в ума на Гарик.

— Беше на втория ден, бяхме отблъснали двадесет и три щурма.