Когато лъвът се храни
Шрифт:
„Двадесет и три, че толкова много ли бяха?“ Бе загубил способността си да брои, може да е бил само един безумен пристъп на ужас. Дори сега усещаше вкуса на страха в дъното на гърлото си и гнилата му миризма в потта си.
— И тогава те натрупаха дърва по стената на болницата и ги запалиха.
Зулуси, прекосяващи двора с наръчи дърва в ръце, падащи под огъня на пушките, други, грабващи дървата, донасящи ги по-близо, и те падаха убити, но идваха други, които заемаха местата им. После лумнаха пламъци, бледожълти в ярката слънчева светлина, на кладата лежеше един зулус, лицето му се
— Пробихме дупка в задната стена и започнахме да изнасяме болните и ранените по посока към склада.
Момчето със забития в гръбнака assegai 5 изпищя, когато го вдигнаха.
— И тогава проклетите диваци нападнаха, щом ни видяха, че се изтегляме. Дойдоха от онази страна — посочи той с бинтованата си ръка, — където момчетата в склада не можеха да ги докопат. Бяхме само ти и аз и още двама на бойниците — всички останали пренасяха ранените.
Имаше един зулус с пера на синя чапла в украсата на главата си. Той водеше атаката. Щитът му беше покрит с бели и черни петна, на китките и на глезените му имаше дузини гривни. Гарик беше стрелял в момента, в който зулусът се полуобърна, за да махне на воините си — куршумът преряза стегнатите мускули на корема му и го разтвори като портмоне. Зулусът се строполи по лице, вътрешностите му блъвнаха навън в розово — пурпурна маса.
5
assegai — късо копие. — Б.пр.
— Стигнаха вратата на болницата и вече не можехме да стреляме по тях поради малкия ъгъл от прозорците.
Раненият зулус бе започнал да пълзи към Гарик, устата му се движеше, а погледът му бе впит в лицето на момчето. Все още стискаше своя assegai в ръка. Другите Зулуси блъскаха по вратата и един от тях вкара острието на копието си в цепнатината на дървото и вдигна резето. Вратата се отвори.
Гледаше как зулусът пълзи към него в праха, а мокрите му розови черва се люлееха под него като махало. Пот се стичаше по бузите на Гарик и се отцеждаше по върха на брадичката му, устните му трепереха. Той вдигна пушката си и се прицели в лицето на зулуса. Не можеше да натисне спусъка.
— И тогава дойде твоят миг, коки. Видях как резето се вдигна и разбрах, че в следващия миг през вратата ще нахлуе цялата черна тълпа и ние сме загубени пред копията.
Гарик пусна пушката си и тя изтрака на бетоновия под. Извърна се от прозореца. Не можеше да гледа това обезобразено, пълзящо същество. Прииска му се да избяга, да се скрие. Точно така — да се скрие.
— Ти беше най-близо до лекаря. Направи единственото, което можеше да ни спаси. Зная, че аз не бих имал куража да го сторя.
Подът беше покрит със сандъци с муниции — блестящи медни цилиндри, коварно плъзгащи се под краката. Гарик се бе спънал, докато падаше, протегна ръка.
— Господи — потрепери дребничкият селяндур, — да си пъхнеш ръката в резето — никога не бих го направил.
Усети как ръката му се счупи, когато тълпата зулуси се хвърли напред. Той увисна на вратата с извитата си ръка и гледаше
— Стреляхме през вратата, докато ги прогонихме от другата страна. Тогава можахме да освободим ръката ти, но ти беше в безсъзнание. Едва сега дойде на себе си.
Гарик се загледа в отвъдния бряг на реката. Чудеше се дали са погребали Шон, или са го оставили на птиците.
Както лежеше на една страна, той сви краката си към гърдите и ги прегърна. Веднъж, когато беше малко лошо момче, бе счупил бронята на един рак-отшелник. Мекото му коремче беше толкова уязвимо, че под прозрачната кожа се виждаха органите му. Ракът сви тялото си в същата отбранителна поза.
— Предполагам, че ще си получил дрънкащия орден — каза селяндурът.
— Да — отговори Гарик. Но той не му трябваше. Трябваше му Шон.
20
Доктор Ван Роойен подаде ръка на Ада Кортни, докато тя слизаше от файтона. За петдесет години живот не бе получил имунитет срещу скръбта на други хора. Беше се научил само да я прикрива, от нея нямаше и следа в очите му, по устните или по набръчканото му лице с бакенбарди.
— Той е добре, Ада. Като за военни хирурзи добре са оправили ръката му. Ще зарасне правилно.
— Кога пристигнаха? — попита тя.
— Преди около четири часа. Изпратили са всички ранени от Лейдибург.
Жената кимна и той я изгледа с професионалната си маска на безразличие, скривайки шока, който изпита от промяната на вида й. Кожата й беше изсъхнала и безжизнена като венчелистчетата на смазано цвете, устата й беше добила упорито скръбно изражение, а траурът я правеше два пъти по-стара.
— Очаква те вътре.
Изкачиха се по стъпалата на черквата и малката тълпа се раздели, за да им направи път. Ада отвсякъде получаваше тихи поздрави и чуваше обичайните фрази, които се казват при погребение. Имаше и други жени в черно, с подути очи.
Ада и лекарят влязоха в студената и мрачна църква. Пейките бяха избутани покрай стените, за да се отвори място за сламениците. На тях лежаха мъже, а помежду им се движеха жени.
— Тук държа най-тежките случаи, за да мога да ги наблюдавам — каза лекарят. — Ето го и Гари.
Той се надигна от пейката, на която седеше. Ръката му висеше неудобно на превръзка на гърдите му. Закуца напред, за да ги посрещне, протезата му затропа силно по каменния под.
— Мамо, аз… — Той млъкна. — Шон и татко…
— Дойдох да те заведа у дома, Гари — каза бързо Ада, а лицето й се сви болезнено при споменаването на двете имена.
— Ама не могат да ги оставят да се въргалят там, би трябвало да…
— Моля те, Гари. Да си вървим у дома. За това можем да говорим по-късно.
— Ние всички много се гордеем с Гари — каза лекарят.
— Да — отвърна Ада. — Моля те, Гари, да си вървим.
Усещаше как мъката напира отвсякъде и може да избликне всеки момент, толкова много скръб беше заключена в такова малко пространство. Обърна се към вратата, не биваше да видят сълзите й. Не трябва да плаче пред тях, трябва да се върне в Теунис Краал.