Когато лъвът се храни
Шрифт:
— Ще убиваш своя народ, своите братя, братовчеди? — попита Шон.
— Ще ги убия така, както те убиха моя баща. — Сега гласът му звучеше свирепо. — Те не са моят народ. Аз нямам народ. Нямам братя — нищо нямам.
Настъпи тишина, но свирепото настроение на Мбиджейн бавно се изпари. Всеки се чувствуваше добре в присъствието на другия.
27
Мбиджейн напомняше на Шон за кучето Тинкър, когато то преследваше птица. Същата полусвита стойка и излъчваше
Зулусът се беше придвижил на петдесет метра пред тях и сега бавно се прокрадваше обратно. Спря и се загледа за миг в мокър остатък от изсъхнал кравешки тор.
— Hierdie Kaffir verstaan wat hy doen — констатира одобрително Стив Еразмус, но никой друг не проговори. Бестер Клайн се мъчеше с ударника на карабината си, червеното му лице вече беше плувнало в пот от настъпващата жега.
Мбиджейн се бе оказал прав — намираха се на хълмиста територия. Не на меко заоблените хълмове на Натал, а върху хълмове с каменисти била, с дълбоки и изсечени долове между тях. Склоновете им бяха покрити с бодливи храсти и млечка с напречно разположени пълзящи сиви растения, а тревата бе груба и висока.
— Бих пийнал една глътка — каза Фрики ван Есен и избърса уста с опакото на ръката си.
— Чи пийп, чи иийп — обади се напорист птичи глас в клоновете на африканското соргово дърво, под което те чакаха. Шон вдигна очи, птицата беше в кафяво и червено сред пурпурните цветове, обсипали дървото.
— Колко са? — попита Стив и Мбиджейн застана до главата на коня му.
— Петдесет и повече — отговори той.
— Кога?
— Вчера, след жегата, бавно са се смъкнали в долината. Пасли са трева. Не са на повече от половин час езда пред нас.
Стив кимна. Само петдесет, но ще се появят още.
— Колко мъже има с тях?
Мбиджейн изцъка пренебрежително с език.
— Две деца.
Той посочи с копието си едно прашно място, където ясно се беше отпечатало ходилото на младо момче.
— Няма мъже.
— Добре — каза Стив. — Хайде, след тях.
— Казаха ни, ако намерим нещо, да се върнем и да съобщим — бързо се противопостави Бестер Клайн. — Наредиха ни да не правим нищо на своя глава.
Стив се завъртя на седлото си.
— Да не би да те е страх от две деца? — попита той студено.
— От нищо не ме е страх, просто така ни беше казано.
Червеното лице на Клайн стана още по-червено.
— Известно ми е какво ни е наредено, благодаря ти — каза Стив. — Няма да предприемам никакви действия, просто ще хвърлим един поглед.
— Много добре те познавам — избухна Клайн. — Видиш ли добитък — пощуряваш. Алчни сте за добитък, също както някои мъже са жадни за алкохол. Щом го видите, нищо не може да ви спре.
Стив се извърна с гръб към него.
— Хайде, да вървим.
Подкараха конете извън сянката на сорговото дърво. Обля ги ярката слънчева светлина, Клайн тихичко си мърмореше, а Мбиджейн ги поведе надолу в долината.
Дъното на долината постепенно се издигаше и преминаваше от двете й страни в стръмен скалист терен. Придвижваха се бързо с Мбиджейн и другите нонгааи в разгънат строй, като конниците почти допираха стремената си.
Шон отвори магазина на карабината си и извади патрона. Взе нов от патрондаша през гърдите си.
— Петдесет глави означава само по десетачка на парче — оплака се Фрики.
— Това прави сто лири — толкова, колкото изкарваш за шест месеца.
Шон се засмя възбудено и Фрики се присъедини към него.
— Вие двамата да си държите езиците зад зъбите и да си отваряте очите. — Гласът на Стив беше спокоен, но възбудата искреше в очите му.
— Знаех си, че ще поискате да ги нападнете — мусеше се Клайн. — Знаех си го, абсолютно сигурен бях.
— Млъквай и ти — каза Стив и се ухили на Шон.
Яздиха в продължение на десет минути и тогава Стив тихичко повика нонгааите и патрулът спря. Всички мълчаха и стояха нащрек с наострени уши.
— Нищо няма — най-сетне се обади Стив. — Колко близо сме?
— Много — отвърна Мбиджейн. — Оттук би трябвало да ги чуем.
Тялото му с великолепно изваяни мускули блестеше от пот и горделивата му осанка го отделяше от останалите нонгааи. От него се излъчваше овладяно желание, защото вълнението беше заразително.
— Добре, да ги следваме.
Мбиджейн намести здраво на рамото си щита от необработена кожа и отново тръгна напред.
Още два пъти спираха да се ослушат и всеки път Шон и Фрики ставаха все по-неспокойни и нетърпеливи.
— Стойте неподвижно — отсече Стив. — Как можем да чуем нещо, след като се движите?
Шон отвори уста, но преди да успее да отговори, сред дърветата пред тях се чу печалното мучене на вол.
— Ето!
— Пипнахме ги!
— Хайде!
— Не, почакайте! — заповяда Стив. — Шон, вземи моите разузнавачи и се покатерете на онова дърво. Кажи ми какво виждаш.
— Губим си времето — възрази той. — Би трябвало…
— Би трябвало и да се научим да правим това, което ни се нарежда. — Качи се на онова дърво.
С преметнат на врата бинокъл Шон се изкатери до едно високо място, където два клона образуваха чатал. Протегна се, счупи едно клонче, което му пречеше да вижда, сетне възкликна.
— Ето ги, точно пред нас са!
— Колко са? — викна му Стив.
— Малко стадо — с тях има две пастирчета.
— Сред дърветата ли са?
— Не — каза Шон, — на открито са. Прилича на заблатен участък.