Когато лъвът се храни

Смит Уилбур

Двамата мъжкари тичаха един до друг, лесът се разтвори и ги погълна. Изчезнаха, чупейки всичко по пътя си, макар и ранени, тръбейки от болка. Шон затича през бодливите храсти след тях, без да обръща внимание на болките от бодилите, които го деряха безмилостно, докато си пробиваше път през храстите.

— Насам, господарю — викаше Мбиджейн, тичайки до него. — Бързо, може да ги загубим!

Втурнаха се, следвайки шума от бягащите на около сто метра пред тях слонове, дишайки учестено, облени в пот от горещината. Изведнъж бодливите храсти свършиха и пред тях се откри широко речно корито със стръмни брегове. Пясъкът бе ослепително бял, а по средата бавно

течеше струя вода. Единият слон бе мъртъв, паднал във водата, която отмиваше кръвта и я отнасяше като бледокафяво петно. Другият се мъчеше да се изкачи по отсрещния бряг, но той се оказа твърде стръмен за него. Слонът се плъзна надолу. От края на хобота му течеше кръв. Той извърна глава, за да погледне към Шон и Мбиджейн. Ушите му се дръпнаха нападателно назад и тръгна към тях.

Шон го наблюдаваше как приближава и му стана мъчно, когато вдигна пушката, но това беше съжаление, което силен човек изпитва при проявата на кураж пред смъртта. Доуби го с куршум в главата. Това стана много бързо.

Двамата слязоха в коритото на реката и отидоха до слона. Той беше паднал с подвити крака, а бивните му се бяха забили в пясъка. Мухите вече се събираха по раните. Мбиджейн докосна един от бивните и погледна Шон.

— Чудесен слон — каза само това, защото нямаше време за разговори.

Шон подпря пушката на туловището на слона и бръкна в джоба на ризата си, за да извади пура. Знаеше, че тепърва ще убива слонове, много слонове, но този ще бъде слонът, който винаги ще помни. Протегна ръка и я прекара по грапавата, набръчкана кожа. По нея имаше твърди и остри косми.

— Къде е господарят Даф? — спомни си за него Шон. — Той също ли уби?

— Не, той не стреля — отговори Мбиджейн.

— Какво? — Шон се извърна бързо към него. — Защо?

Слугата смръкна малко енфие и кихна, сетне повдигна рамене.

— Чудесен слон — каза той, гледайки към него.

— Трябва да се върнем и да намерим Даф. — Грабна пушката си и Мбиджейн го последва. Намериха го в храсталаците, оставил пушката си до себе си, да пие от едно шише. Когато ги видя, свали шишето от устата си и го вдигна за поздрав.

— Хвала! Идва героят завоевател!

В очите му имаше нещо, което приятелят му не можа да прочете.

— Изпусна ли твоят?

— Да — каза Даф.

Отново вдигна шишето и отпи. Внезапно и болезнено, Шон се засрами заради него. Погледна надолу, защото не искаше да признае страхливостта му.

— Да се връщаме при фургоните — каза той. — Мбиджейн и слугите могат да дойдат с коне утре за бивните.

На връщане те не яздиха един до друг.

3

Пристигнаха в лагера по-тъмно. Подадоха поводите на слугите и отидоха да се измият. Кандла беше приготвил водата. После седнаха край огъня. Шон наля питиетата, бавейки се нарочно с чашите, за да избегне погледа на Даф. Чувствуваше се неловко. Трябваше да поговорят и той се чудеше как да започне. Даф беше проявил малодушие. Мъчеше се да намери извинение, за да го оневини — може да не е улучил или пък да не е видял добре, поради това, че той му се изпречил в момента. Но така или иначе Шон беше решил да повдигне този въпрос, а не да го остави така горчив и премълчан от двамата. Ще поговорят и после всичко ще отмине и ще го забравят. Поднесе чашата и му се усмихна.

— Точно така, опитай се да го замажеш с усмивка — каза Даф и вдигна чашата си. — За нашия велик, храбър ловец! По дяволите, момко, как можа да го направиш.

Шон се стъписа и впери поглед в него.

— Какво

искаш да кажеш?

— Знаеш какво искам да кажа. Ти си толкова виновен, че даже не смееш да ме погледнеш в лицето. Как можа да убиеш тези животни? Но това, което е по-лошото, как може да изпитваш удоволствие от това?

Седна бавно на стола, без да знае кое от чувствата му е по-силно — облекчението, че се заговори за това, или изненадата? Даф веднага продължи:

— Знам какво ще кажеш. Чувал съм го и преди от моя скъп баща. Обясни ми го една вечер, след като бяхме пречукали една лисица. Когато казвам „ние“, имам предвид двадесет ездачи и четиридесет хрътки.

Приятелят му още не се беше окопитил от изненадата. Озова се на подсъдимата скамейка, а се бе готвил да играе ролята на обвинител.

— Не обичаш ли лова? — попита той, невярващ, че отговорът ще бъде „не“. Все едно да бе попитал: „Не обичаш ли да ядеш?“.

— Забравил бях какво е това „лов“. Заразен от твоето вълнение тръгнах и аз, но когато те видях да убиваш, веднага си припомних всичко. — Даф пийна от чашата и се загледа в огъня. — Нямаха никаква друга възможност. И двамата мъжкари нямаха избор — в един миг спяха, а в следващия ги надупчи с куршуми. По същия начин и кучетата разкъсаха лисицата. Тя просто нямаше никакъв шанс.

— Но, Даф, това не е състезание.

— Зная. Баща ми обясни и това. Това било свещен ритуал на богинята Диана. Трябвало е да го обясни и на лисицата тогава.

Сега вече Шон се ядоса.

— Дойдохме тук, за да търсим слонова кост, и това е, което правя.

— Кажи ми, че уби тези слонове заради бивните им, и аз ще те нарека лъжец и ще ти се изсмея. На теб ти харесва това. Боже господи! Трябваше да видиш лицето си и лицето на проклетия ти водач в този момент.

— Добре, обичам да ловувам и единственият друг човек, който не обичаше лова, беше страхливец — изкрещя Шон.

Лицето на Даф пребледня и той погледна нагоре към него.

— Какво се опитваш да кажеш? — прошепна той.

Взираха се един в друг и в този момент Шон трябваше да избере дали да даде воля на гнева си, или да запази приятелството на Даф, защото думите, които щяха да го развалят, вече напираха в устата му. Той отпусна ръце.

— Не исках да кажа нищо от това.

— Надявам се. Кажи ми, момко, защо обичаш лова? Ще се опитам да те разбера, но не се надявай, че ще идвам с тебе.

Да обясняваш това на Даф, беше като да обясняваш цветовете на един слепец. Да обясниш страстта към лова на някого, който е роден без това чувство, е немислимо. Така че той слушаше мълчаливо, докато Шон се опитваше да намери думи за изживяването, което кара кръвта на човека да закипи, за усещането, което изостря сетивата му и го кара да се забрави в чувства, толкова стари, колкото и желанието да правиш любов. Опитваше се да му докаже, че по-благородното и по-красивото е да си жертва, а по-силното — принудата да преследваш и убиваш, че няма никаква осъзната жестокост в това и че по-скоро е израз на любов, свирепа любов към това, което ти принадлежи. Раздираща любов, която се нуждае от окончателна и безпощадна смърт, за да бъде изживяна. Разрушавайки нещо, човек може винаги да го притежава като свое собствено. Егоистично може би, но инстинктът не познава етика. Всичко това беше толкова ясно за Шон и толкова естествено, че никога не се бе опитвал да го изрази на глас и сега се препъваше в думите, жестикулираше безпомощно и се повтаряше. Като стигна най-сетне до края на обясненията си, той погледна Даф и разбра, че не бе успял да го убеди.