Когато лъвът се храни

Смит Уилбур

— И ти беше този, който се противопостави на Храдски и се бори за правата на хората — тихо изрече той.

Шон отвори уста, за да се защити, но Даф продължи:

— Ти търси слонова кост, а аз ще търся злато — всеки там, където е най-добър. Аз ще ти простя за слоновете, а ти ще ми простиш за Кенди — и си оставаме партньори, нали? Съгласен?

Шон кимна и Даф вдигна чашата си.

— Празна е — каза той. — Направи ми тази услуга, момко, налей!

4

Никога споровете им не оставяха горчивина или поредица неизказани мисли и съмнения. Радваха се на това, което и двамата имаха, и го споделяха, а когато се явяваха различия, просто ги

приемаха. Затова, когато фургоните със слонова кост пристигаха в лагера, нямаше и следа от неодобрение от страна на Даф — нито по лицето, нито в гласа му. Напротив, усещаше се истинското удоволствие и радост, че приятелят му се е върнал от пустинята. Понякога, когато денят беше добър и Шон засичаше следата веднага, той я следваше, убиваше и се завръщаше в лагера още същата нощ. Но по-често, когато стадото се движеше бързо или теренът бе лош, или пък не успяваше да убие от първия опит, той отсъствуваше по цяла седмица, а даже и по-дълго. Всеки път, когато се завръщаше, те празнуваха, пиеха и се смееха до късно през нощта, излежаваха се на другата сутрин, играеха карти на пода на фургона или четяха на глас от книгите, които Даф бе донесъл от Претория. И после, след ден-два, Шон отново щеше да изчезне заедно с кучетата и носачите на оръжието му.

Това бе друг Шон, съвсем различен от този, който развратничеше в Опера Хауз или властвуваше в облицованите с ламперия канцеларии на „Илъф стрийт“. Брадата, несресана и неоформена от бръснар, сега се завиваше по гърдите му. Нездравият цвят на лицето и ръцете му се беше променил от слънцето в наситенокафяв, като току-що изпечен хляб. Дъното на панталоните, някога опасно опънато на задника, сега висеше свободно. Ръцете му бяха по-здрави и издутините от тлъстинки тук-там се бяха стопили и превърнали в мускули. Сега вървеше бързо и изправен. Смееше се по-лесно и по-често.

Промяната при Даф бе по-слабо забележима. Той все още беше слаб и с изпито лице, но в очите му вече имаше по-малко несигурност и тревога. Говорът и движенията му бяха по-бавни, а русата брада го правеше да изглежда по-млад. Всяка сутрин той напускаше фургона, вземаше едно момче със себе си и прекарваше деня, скитайки се из степта, събирайки отломки от скали или пресявайки пясък край някой поток. Вечер се връщаше в лагера, разглеждаше парчетата скали, които беше събрал през деня, сетне ги изхвърляше, изкъпваше се и сядаше на масата пред бутилка и две маши. Докато се хранеше, се вслушваше в тъмнината за кучешки лай, конски копита и гласа на Шон. Ако не се завърнеха, той прибираше бутилката и си лягаше. През тези вечери се чувствуваше самотен.

През цялото време се движеха на изток. Силуетът на планината Зутсбънберг започна да се снижава, а склоновете вече не бяха толкова стръмни. Вървейки в подножието на планината, Шон разучаваше склоновете й и успя да намери проход. Поведоха фургоните първо нагоре по височините, а после надолу, към долината на Лимпопо. Тук местността стана равнинна, еднообразна, с храсталаци, които скоро се смениха с баобаби — дървета с големи, дебели стволове, украсени с ореоли от зелени клони. Водата беше кът, затова Шон отиде напред, с цел да намери водоем, преди да се придвижат към следващия лагер. Така или иначе, ловът беше добър, защото дивечът започваше да се събира около реките и тучните местности за водопой и храна. Още не бяха на половината път до Лимпопо, а Шон вече беше напълнил друг фургон със слонова кост.

— Предполагам, че ще се върнем по същия път? — попита Даф.

— Така мисля — съгласи се той.

— Тогава защо да мъкнем цял тон слонова кост. Защо не я заровим, а на връщане ще я приберем?

Шон го погледна, преценявайки казаното.

— Поне веднъж в годината ти идват чудесни идеи. Ще направим точно така.

Следващият им лагер беше добър. Имаше вода — един акър кална течност, но не осолена от слонска

урина като някои от предишните водоеми. Имаше и сянка, създадена от горичка диви смокини, а нашата беше отлична и щеше да възстанови силите на добитъка. Решиха този лагер да бъде за почивка, но първо трябваше да изкопаят достатъчно голяма яма, за да побере всичките бивни, които бяха натрупали. Успяха да свършат с това чак на третата вечер.

5

Шон и Даф седяха един до друг и наблюдаваха как залязващото слънце, сякаш окървавено, се скрива под земята. Сетне облаците се обагриха в седефенолилавия цвят в здрача. Кандла хвърли дърва в огъня и той пламна буйно. Вечеряха черен дроб от антилопа, дебели пържоли със сланина по края и с кафето пиха бренди. Разговорът не вървеше, защото и двамата бяха уморени. Гледаха огъня и ги мързеше дори да отидат и да си легнат. Шон гледаше огнените фигури, рисувани от въглените лица-фантоми, които проблясваха и после изчезваха. Видя малък храм, чиито колони бяха изтръгнати от огнен Самсон, и храмът рухна, разпръсквайки рой искри, горящ кон, който сините пламъци превърнаха в дракон. Извърна лице, за да отпочинат очите му, и когато погледна пак, видя малък скорпион да излиза изпод кората на една от цепениците. Бе вдигнал опашката си както при танца „фламенко“. Пламъците осветяваха лъскавата му броня. Даф също го гледаше, облегнал се на лакти.

— Ще се ужили ли, за да умре? — попита той тихо. — Чувал съм, че го правят.

— Не — каза Шон.

— Защо не?

— Само човек има съзнанието да сложи край на живота. При всички други същества инстинктът за живот е твърде силен — каза Шон.

Скорпионът се върна заднешком, за да избегне най-близките пламъци, и се спря с вдигнато жило.

— Освен това има имунитет към отровата си, затова няма избор — допълни той.

— Може да скочи в огъня и да сложи край на всичко — измърмори Даф.

Скорпионът започна последната си отчаяна обиколка, но пламъците го обкръжаваха безмилостно. Опашката се отпусна, а краката не се държаха вече здраво за кората. Пламъците го погалиха с жълтите си огнени ръце и го погълнаха.

— Ти би ли скочил? — попита Шон.

Даф въздъхна тихо и стана.

— Ще отида да пусна една вода и ще си лягам.

Той излезе и застана накрая на кръга, очертан от светлината на огъня.

Откакто напуснаха Претория, лаят на чакалите се чуваше навсякъде и около всеки лагер — те бяха толкова свързани с нощите на Африка, че минаваха незабелязани, но сега имаше нещо различно в този лай. Само един чакал лаеше, и то с глас, който излизаше на остри пресекулки — глас на болка, истерично, налудничаво виене. Това накара Шон да скочи, кожата му настръхна. Отиде до вратата и се вгледа в тъмнината. Явно беше, че чакалът идва насам, към лагера, и то много бързо. Веднага разбра какво става.

— Даф — извика той, — връщай се бързо! Тичай, тичай, човече!

Даф се обърна, и го погледна безпомощно, с ръце все още ниско долу отпред.

— Даф, бързай, това е побеснял чакал, тичай, тичай!

Чакалът вече бе близо, много близо, но едва тогава той се размърда и започна да бяга. На половината път до огъня се спъна и падна. Обърна се с лице към тъмнината, откъдето щеше да се появи чакалът. Изведнъж Шон го видя. Изскочи от тъмнината като голяма сива нощна пеперуда и се насочи право към приятеля му. Шон видя, че когато чакалът се хвърли върху него, той се опита да закрие лицето си с ръце. Едно от кучетата се отскубна и се нахвърли върху чакала. Шон сграбчи горяща главня и се спусна след кучето. Но Даф вече беше по гръб и се мъчеше да отблъсне животното, което хапеше лицето и ръцете му. Кучето захапа чакала и го отвлече настрана, ръмжейки през зъби, докато го разкъсваше. Шон удари чакала с главнята и счупи гръбнака му. Той удряше и удряше, докато не го превърна в безформена маса.