Колелото на мрака

Чайлд Линкълн

— Агозиенът е пренесен тук от Индия. Донесен далеч в планините, където да не бъде застрашен. Построили вътрешния манастир, за да го защитават и пазят. После, доста по-късно, около вътрешния храм бил изграден външен.

— Тук има нещо, което не разбирам. Ако Агозиенът е толкова опасен, защо просто не е бил унищожен?

Монахът мълча дълго. Най-накрая каза тихо:

— Защото има важна цел за в бъдеще.

— Каква цел?

Но нейният учител остана тих.

5.

Джипът

се появи, накланяйки се силно на завоя на хълма, задруса се през серия огромни, пълни с кал дупки и се спусна на един широк, мръсен път към град Кианг във влажна долина, недалеч от тибетско-китайската граница. Сив дъждец падаше от небето в плащаница от кафяв пушек, който бълваха група комини отвъд калната река. Двата бряга бяха осеяни с боклук.

Шофьорът на джипа отмина един претоварен камион, натискайки бясно клаксона. Сви покрай друг камион на една задънена улица, зави на няколко стъпки от ръба на крайпътната канара и започна да се спуска към града.

— Към железопътната гара — обърна се Пендъргаст към шофьора на мандарински.

— Уей, уей, ксян ченг!

Джипът отмина пешеходци, колоездачи, мъж в каруца с два вола. Шофьорът със скърцане спря, докато навлизаха в трафика на кръговото движение, напредвайки сантиметър по сантиметър, като постоянно натискаше клаксона. Изгорели газове и истинска симфония от клаксони изпълваха въздуха. Чистачките на предното стъкло се движеха напред-назад, като нашарваха на черти мръсотията, която покриваше джипа, а анемичният дъжд успяваше единствено да я размаже.

След кръговото движение широкият булевард завърши до ниска циментова постройка. Шофьорът рязко спря пред нея:

— Пристигнахме.

Пендъргаст излезе и разтвори чадъра си. Въздухът миришеше на сяра и бензинови изпарения. Той влезе в сградата и си проправи път между тълпите от хора, които се блъскаха и викаха, помъкнали огромни сакове и кошове на колела. Някои носеха живи кокошки и патици с вързани крака, а един дори буташе едно будещо съжаление с мръсотията си прасе, вързано в стара количка за пазаруване.

В дъното на помещението навалицата се разреди и Пендъргаст откри онова, което търсеше: един мрачен коридор, който водеше към служебните кабинети. Той отмина полуспящия гард и бързо тръгна по дългия коридор, като гледаше имената върху вратите, край които минаваше. Най-накрая спря пред особено мръсна врата. Натисна бравата, оказа се отключена и той влезе вътре без да чука.

Един нисък и закръглен китайски чиновник седеше зад бюро, отрупано с папки. Отстрани стоеше очукан сервиз за чай, чашите бяха евтини и мръсни. Стаята миришеше на пържена храна и пикантен сос.

Мъжът скочи, ядосан от неканеното нахълтване.

— Кой сте вие? — извика той на лош английски.

Пендъргаст стоеше до вратата със скръстени пред гърдите ръце и презрителна усмивка на лицето.

— Какво искате? Ще извикам пазача. — Той посегна да вземе телефона, но Пендъргаст бързо се

наведе и натисна слушалката обратно на мястото й.

— Ва — каза Пендъргаст с нисък глас на мандарински. — Спрете.

Лицето на мъжа почервеня след тази поредна обида.

— Имам няколко въпроса, на които бих искал да ми се отговори — продължи Пендъргаст, все още използвайки хладен официален мандарински.

Ефектът върху служителя беше явен, лицето му изразяваше обида, объркване и опасение.

— Оскърбявате ме — извика той най-сетне на мандарински. — Нахълтвате в кабинета ми, дърпате телефона ми и отправяте изисквания! Кой сте вие, че си позволявате да влизате по подобен начин, държейки се като варварин?

— Ще бъдете ли така любезен да седнете, драги господине, да се успокоите и да слушате. В обратен случай… — Пендъргаст премина към оскърбителния разговорен — ще се окажете на следващия влак далеч от тук, преназначен на гранична станция високо в планината Канлун.

Лицето на мъжа се зачерви, но той не заговори. След малко седна сковано с ръце на бюрото и зачака.

Пендъргаст също седна. Извади навития свитък, който Тубтън му беше дал, и го разгъна пред чиновника. Мъжът го взе неохотно.

— Този човек е минал оттук преди два месеца. Казва се Джордан Амброуз. Носел е една дървена кутия, много стара. Подкупил те е, а ти в замяна си му дал разрешително за изнасяне на кутията. Бих искал да видя копие от това разрешително.

Настъпи дълга тишина. Тогава чиновникът остави рисунката на масата.

— Наистина не знам за какво говорите — каза той рязко. — Не вземам подкупи. Освен това през станцията минават много хора. Не бих могъл да си спомня.

Пендъргаст извади плоска бамбукова кутия от джоба си, отвори я и я обърна надолу, изсипвайки на масата в спретната купчинка новички банкноти от по сто юана. Мъжът впери очи в тях и преглътна.

— Трябва да си спомняте онзи мъж — каза Пендъргаст. — Кутията е била голяма — дълга метър и половина. Била е очевидно стара. Невъзможно е било господин Амброуз да я пренесе оттук или да я изнесе от страната без разрешително. Сега, любезни ми господине, имате избор: да прекрачите принципите си и да вземете подкупа, или да запазите принципите си и да свършите в планината Канлун. Както може би сте предположили от акцента ми и лекотата, с която говоря езика, въпреки, че съм чужденец, имам много важни връзки в Китай.

Чиновникът избърса ръцете си с кърпичка. После протегна едната си ръка, покривайки парите. Придърпа ги към себе си и те бързо изчезнаха в едно чекмедже. После той се изправи. Същото стори Пендъргаст и двамата си стиснаха ръцете и размениха любезни, официални приветствия, сякаш се срещаха за първи път.

Мъжът седна.

— Би ли желал господинът чай? — попита той.

Пендъргаст погледна към отвратителния чаен сервиз, после се усмихна.

— За мен ще е огромна чест, любезни господине.