Кралица на кошмара
Шрифт:
– Чуй ме – казвам. – Когато свърши всичко това, ако приемем, че съм още жив, искам да те взема с мен. Дойдох тук заради теб, Томас и Кармел също. Искаме да се върнеш.
Преглъщам.
– Аз искам да се върнеш. Но ти решаваш.
– Аз пак ще съм мъртва, Касио.
– И аз ще бъда някой ден. Това няма значение.
Докосвам рамото и спираме, за да погледна в очите .
– Няма.
Тя свежда глава и премигва бавно, миглите са черни ресни над белите бузи.
– Добре – казва тя и аз най-после издишам. – Ще се върна.
Писъкът на обиамана прорязва
– Ето го.
Глава двадесет и осма
Ходещата клечка по дъното на каньона би могла да бъде всеки. Но не е. Това е убиецът на баща ми, тъмничарят на баща ми. Веднъж ме надви с проклятие, което почти ме уби. Този път ще бъде друго. Важното е какво ще стане сега.
Стъпките му звучат в ушите ни твърде силно, за да е толкова далеч. Когато се приближава, местоположението ни се сменя; скалите се размърдват в рамките на едно премигване. Той беше долу. Сега е точно пред нас.
– Какво му има на ръцете и краката? – питам.
– Чужди стави. Чужда сила.
Погледът на Анна е стоманен; не мигва, когато гледа как се приближава.
Допълнителните стави карат движенията му да изглеждат грозни и шантави. Преди походката му беше вдървена, почти се влачеше. Сега краката му се мятат, сякаш са закрепени под грешен ъгъл. Приближава се до скалата и се ухилва, докато се хваща за нея с ръце и се набира по гладката стена против правилата на гравитацията. Когато се завърта и се втурва напред още по-бързо, на четири крака, отстъпвам крачка назад въпреки себе си.
– Фукльо – казвам с идеята да прозвучи подигравателно, но излиза нервно и по-близо до скимтене.
Точно както Анна каза, той е каквото си иска тук. Сигурно може да извие глава в пълен кръг около врата си. Ще ми се да можех да се похваля на баща ми колко добре следвам съвета му винаги да ме е страх.
– Ще го забавя, ще се опитам да го задържа – казва Анна, косата става черна и започва да се движи.
Бялото изчезва от очите и тъмни вени изпъкват под кожата . Роклята става червена, като бавно и целенасочено се просмуква с кръв.
Обиаманът е слязъл от стената и върви чевръсто на разкривените си крака. Зашитите му очи ме фиксират. Не иска Анна. Вече я има. Аз съм последната му недовършена работа.
– Първо ще ми счупи ръцете – казва Анна.
– Какво?
– Само ти казвам – отговаря тя, сякаш споделя научнопопулярен факт. – Ще се опитам да хвана ръцете му, затова той ще счупи моите. Не мога да го победя. Не разчитай на мен. Не знам дали ти можеш.
Тя ме поглежда с изражение, което лесно се чете. Скръб. Празни желания за повече време и по-добри шансове.
Ще ми се Томас и Кармел да бяха тук. Тоест не. Ще ми се да имаше план или капан, като миналия път. Щеше да е хубаво да имам някакво предимство освен това, което стискам в юмрука си. Анна пристъпва напред.
– Не те ли е страх? – питам.
– Правила съм го и преди – отговаря тя.
Дори успява да извади отнякъде една усмивка. После я няма, скъсява
– Не стой така! Помогни !
Джестин крещи, докато профучава край мен и се хвърля в боя. Нямам представа откъде дойде. Сякаш изскочи от скалата. Но това няма значение; тя не се колебае. Гмурка се под замахващата му ръка и забива края на длетото си в рамото му. Анна е хванала главата му, но хватката не е добра.
Краката ми са замръзнали. Не знам как да се включа между двете, къде да атакувам. Ударите им нямат ефект. Трябваше да се махнем. Трябваше да излезем оттук, докато все още можехме. Томас говори в главата ми, гласът му е напрегнат. Не мога да го слушам, не мога да се обърна назад. Вместо това гледам как обиаманът скършва ръцете на Анна като съчки, блъска я и тя се претъркулва. От Джестин просто се отърсва като от нещо досадно, с което не си заслужава да се занимава. Нито за момент не е свалил поглед от мен. Взирам се там, където трябва да са очите му, гледам как потрепват черните шевове и как бавно от тях се процежда кръв. Страхувам се от него. Винаги съм се страхувал от него. Разтърсва глава и челюстта му се откача. Ще е върху мен след секунди и ще отхапва парчета, както е направил с другите и с баща ми, и ще остана тук завинаги.
Пипала от черна коса се издигат над раменете му, момент преди ръката на Анна да се стрелне пред него и да го сграбчи за челюстта, пръстите се свиват над зъбите му и дърпа надолу. Обиаманът издава остър, стържещ звук, черният му език се мята, докато тя извива главата му.
– Стой далеч от него – ръмжи тя и размазва тялото му в скалата.
Сблъсъкът е достатъчно силен, за да се разхвърчат камъчета. Засилва се пак и пак, блъска го в камъка. Чувам как се изваждат стави.
Чувам Джестин да казва „Боже мили“, останала без дъх.
Обиаманът е като разгневено животно. Върховете на пръстите му стават остри, той ги забива в раменете и реже, кълца мускули, докато ръката увисва, а краката му издрапват до земята. Но Анна не спира, със здравата си ръка млати главата му в скалата толкова силно, че всеки момент може да се пръсне като диня. Само дето не се пръска. А единствената кръв, която се стича по брадичката му, е от раните, които зъбите му оставят по дланта , докато го стиска за челюстта. Тя се свлича на коляно и най-после отпуска хватката си. Той забива нокти в гърба и тя пада по лице в прахта.
Не е възможно, мисля си, докато той крачи спокойно към мен, а кръвта на Анна капе от върховете на пръстите му. Повече от всичко искам да го убия заради нея, заради баща ми. Но изглежда невъзможно. Вече е по-близо. Толкова близо, че помирисвам дима.
Джестин се изправя зад него и изкрещява „Лйетлиши!“, и го удря с ръка по тила. Той пада напред, но преди това успява да я хване и да я тръшне върху камъка толкова силно, че когато извиквам името , звукът от трошенето на костите е по-силен от гласа ми.