Кралица на кошмара
Шрифт:
– Ако това е номер – казва тя и започва да се усмихва, – ще бъда много, много ядосана.
– Анна.
Прибирам камата в ножницата в джоба си и се протягам към нея, за да я вдигна от камъка, но ръцете ме обгръщат и ме стискат. Слагам главата на рамото си и просто стоим така; не искаме да се пуснем. Тя няма температура – нито е топла, нито студена. Правилата на това място са взели това, а аз жадувам допира на хладната кожа, както я помня. Но пък сигурно трябва да се радвам, че все още има правилния брой
– За мен няма значение дали си истински – казва тя в рамото ми.
– Истински съм – прошепвам в косата . – Ти ми каза да дойда.
Пръстите се вкопчват в гърба ми, стискат ризата ми. Тялото се разтриса в ръцете ми и първоначално мисля, че е станало лошо. Но после се отдръпва и ме поглежда.
– Чакай – казва тя. – Защо си тук?
Очите ме изучават трескаво, а свитите юмруци са като камъни, опрени в ребрата ми. Тя се паникьосва. Мисли, че може да съм мъртъв.
– Не съм мъртъв – казвам. – Честно.
Анна слиза от камъка, повдига глава подозрително.
– Тогава как? Всичко тук е мъртво.
– Всъщност има две живи неща даже – казвам и стискам ръката . – Аз и едно друго досадно момиче, което трябва да открием.
– Какво? – усмихва се Анна.
– Няма значение. Важното е, че се махаме оттук.
Само дето не знам как да направим това. Не съм вързан с въженце около кръста, за да го подръпна и да ме изтеглят. Трябва да намерим Джестин.
Очите на Анна светят, а пръстите описват кръгчета по рамото ми, сякаш все още очаква да изчезна.
– Не трябваше да идваш – казва тя, иска да ми се скара, но не се получава.
– Ти ми каза да дойда – отвръщам. – Каза, че не можеш да останеш тук.
Тя премигва към мен.
– Така ли съм казала? – пита тя. – Точно в този момент не ми се струва чак толкова зле.
Почти се смея. Точно в този момент не е. Когато не я горят и режат, когато не е овързана като бут в касапница, не изглежда чак толкова зле.
– Трябва да се върнеш, Касио – прошепва Анна. – Той няма да ме пусне.
През блестящите очи виждам какво е причинило това място. Изглежда някак смалена. По лицето е изписана радост, че ме вижда, но не вярва, че наистина мога да я измъкна оттук.
– Не зависи от него – казвам.
– Винаги зависи от него – поправя ме тя. – Винаги е за негово удоволствие.
Прегръщам я по-силно. Тя е тук повече от шест месеца, но какво значи това? Времето не съществува. Дори аз съм тук твърде дълго. Струва ми се, че около час вървяхме през лабиринта с Джестин, а после около час бях сам. Едва ли е вярно. Много е далеч е от истината.
– Какво стана? – питам аз. – Как така те победи?
Тя леко се отдръпва и оправя презрамката на бялата си рокля с едната ръка. Другата остава здраво вкопчена в мен, аз също не я пускам.
– Боря се с него и губя, пак и пак, отново и отново, до
Очите разфокусират, гледа над рамото ми и се чудя какво вижда. Ако погледна в същата посока, сигурно няма да видя същото нещо. Погледът се изостря.
– Прометей на скалата. Знаеш ли легендата? Търпи наказание за това, че е дал огън на смъртните, като е вързан за една скала и всеки ден един орел му изяжда черния дроб. Винаги съм си мислела, че това е лошо наказание. Че в крайна сметка ще свикне с болката и че орелът ще трябва да измисли друго мъчение. Но не свикваш с болката. А той постоянно измисля нови мъчения.
– Съжалявам, Анна – казвам, но думите ми се изтъркулват по нея.
Тя не се оплаква. В нейното съзнание това не е престъпление. Тя мисли, че е възмездие. Че е справедливост. Разглежда лицето ми.
– Колко време мина? Не те помня ясно. Спомените ми за теб са от толкова далечни, сякаш съм те познавала, когато бях жива – усмихва се. – Мисля, че съм забравила какво представлява светът.
– Ще си спомниш.
Тя клати глава.
– Той няма да ме пусне.
Държи се странно. Не се връзва с характера ; главата остава клюмнала на една страна и това ме кара да се чудя колко точно е увредена.
Дърпам я нежно с мен.
– Трябва да тръгваме. Трябва да намерим Джестин, която ми е приятелка. Трябва да…
Свивам се от остра болка в корема. После изчезва и мога да дишам отново.
– Кас.
Анна се взира в тениската ми. Не е нужно да поглеждам, за да знам, че кръвта е започнала да личи. Не знам дали това значи, че не се концентрирам достатъчно в това да я забравя или че не остава много време. Но не ми се рискува.
– Какво си направил? – пита тя.
Притиска с ръка стомаха ми.
– Не го мисли. Просто трябва да намерим Джестин и после да се махнем оттук.
Нещо почуква по рамото ми. Когато се обръщам, виждам Джестин, която изглежда по-доволна от себе си от всякога.
Кожата по пръстите и кокалчетата на ръцете е разранена. По бузите и челото е размазана кръв, като индианец, тръгнал на война, сигурно от това, че се е бърсала с разкървавените си ръце.
– Къде беше? – питам. – Какво стана?
– Решавах ни проблемите – казва тя и пъха ръка в джоба си.
От това движение я заболява и тя прави гримаса, но когато вади ръката си, лицето засиява. Разтваря пръсти и виждам блестящи късчета сребро в дланта .
– И двата ми джоба са пълни – казва тя. – Намерих жила. На метала. Същият метал, който е в острието на Биодаг Ду.
Прибира ги пак, скрива ги в джоба си. Два пълни джоба. Предостатъчно, за да може орденът да изкове нова кама. Нещо в мен затрептява, едно тихо, ревниво ръмжене.
– Сега орденът ще си има верния си воин. Ще оставят теб и твоята кама на мира.