Кралица на кошмара
Шрифт:
– Тогава ми кажи как изглежда – пита Джестин. – Ако ще ни изтече кръвта, докато я търсим, поне искам да знам кого търсим.
Бъркам в джоба си и вадя от портфейла снимката на Анна от вестника, направена, когато е била още жива. Подавам я на Джестин.
– Хубава е – коментира тя след няколко секунди.
Хубава. Всички така казват. Майка ми го каза, а също и Кармел. Но когато те го казваха, звучеше като жалба, като колко е жалко, че е загубена тази красота. Когато Джестин го казва, звучи иронично, като да е единственото приемливо нещо, което
– Тя е много повече от тази снимка – казвам аз. – Тя е безстрашна. По-силна от всеки един от нас.
Джестин свива рамене в смисъл на „все тая“. Настръхвам още малко. Но това няма значение. След няколко часа тя сама ще види Анна. Ще я види с роклята от кръв, с коса, която се рее сякаш носена от вода, и с черни, блестящи очи. И когато я види, няма да може дъх да си поеме.
Глава двадесет и пета
Джестин не беше права. От ордена дойдоха да вземат един от нас. Взеха нея малко преди залез слънце. Две жени се приближиха до нас, без да кажат и дума. Не бяха много по-големи от нас, и двете с прави черни коси, пуснати свободно. Джестин ги представи като Харди и Райт. Явно младшите членове се наричат по фамилни имена. Или това, или родителите им са ги наказали, като са ги кръщавали.
Гидиън дойде за мен малко по-късно. Завари ме да се шляя около лампите на павираната алея. И добре, че дойде. Пак ми се беше качил адреналинът и вече бях напът да започна да правя спринтове нагоре-надолу по алеята. Поведе ме през комплекса, покрай сградите, до стаята си, където догаряха няколко редици бели свещи, а три от другите ками лежаха върху червено кадифе.
– И? – казвам, когато затваря вратата. – Какво можеш да ми кажеш за този ритуал?
– Мога да ти кажа, че скоро ще започне – отговаря той.
Много конкретно. Все едно говоря с Морфран.
– Къде са Кармел и Томас?
– Ще дойдат – казва той.
Една усмивка нарушава тържествения израз на лицето му.
– Това момиче – засмива се той. – Тя е като фойерверк. Не бях чувал такъв език. По принцип бих казал, че е арогантна, но при тези обстоятелства беше доста приятно да видя как лицето на Колин почервенява.
Той повдига вежда.
– Защо не тръгна след нея?
Кармел да ядосва Бърк цял ден. Ще ми се да го бях видял.
– Томас ме изпревари – отговарям и се ухилвам.
Усмивките ни бавно избледняват и се взирам в топящите се свещи. Пламъците потрепват на фитилите, толкова малки. Странно е, като си помисля как тази колона от восък почти се изпарява от топлината. Гидиън отива до гардероба си и отваря вратата. Първоначално ми се струва, че вади няколко червени пердета, но когато ги разпъва на леглото, виждам, че всъщност са церемониални роби, точно като тези, които носеше на снимката.
– А така – казвам. – Точно се чудех кога ще стигнем
Гидиън изпъва двете роби, подръпва ръкавите и качулките. Аз съм облечен в сиво-зелена тениска и дънки. И май съм си добре. Робите изглеждат като да тежат по десет кила всяка.
– Ще ми помогне ли за заклинанието, ако нося една от тези? – питам. – В смисъл, стига бе, знаеш, че по-голямата част от церемонията си е просто церемония.
– Церемонията си е церемония – повтаря той малко като майка ми. – Не, няма да ти помогне. Просто традиция.
– Тогава забрави – казвам и извъртам очи, като виждам плетеното въже, с което се връзват около кръста. – Майната на традицията. Освен това Анна би ме спукала от смях.
Раменете му увисват и аз се подготвям за сблъсъка. Сега ще се разкрещи как никога не приемам нещата насериозно, как нямам никакво уважение. Когато се обръща към мен, отстъпвам назад, а той сграбчва рамото ми.
– Тезеус, ако сега излезеш от тази врата, ще те пуснат да си тръгнеш.
Поглеждам го. Очите му блестят, почти треперят зад рамките на очилата. Ще ме пуснат, казва той. Може и да ме пуснат, може и да не ме пуснат. Ако опитам, Бърк ще тръгне да ме търси със свещ в ръка и цялото нещо ще се превърне в игра на „Клудо“ в реални размери. Внимателно се отскубвам.
– Кажи на майка ми… – започвам, но после спирам.
Главата ми е празна. Лицето се появява там за момент и после изчезва.
– Не знам. Кажи нещо хубаво.
– Чук-чук – казва Томас и подава глава зад вратата.
Когато се появява и останалата част от него, следвана от Кармел, не мога да потисна усмивката си. И двамата са облечени в дълги червени роби с качулки, които висят на гърбовете им, и ръкави, който се спускат над ръцете им.
– Изглеждате като монаси на Коледа – казвам. Върхът на конвърските на Томас се подават отдолу. – Нали знаете, че не е нужно да ги обличате.
– Не искахме, но Колин започна да опява – Кармел извърта очи. – Много са тежки. И малко дращят.
Зад нас Гидиън сваля своята роба от закачалката и я облича. Пристяга я в кръста и оправя качулката на гърба. После взима една от камите от червеното кадифе и я затъква в колана на кръста си.
– Всеки от вас трябва да вземе по една – казва на Томас и Кармел. – Вече са наточени.
Те си разменят погледи, но нито един от тях не позеленява, когато отиват и взимат по един нож.
– Говорих с дядо ми – казва Томас. – Каза, че сме идиоти.
– Ние?
– Ами, най-вече ти.
Усмихваме се. Може и да съм идиот, но Морфран ще бди. Ако Томас има нужда от защита, той може да я прати през океана. Прочиствам гърло.
– Вижте, аз… не знам в каква форма ще сме, като се върнем. Ако се опитат да направят нещо на Анна…
– Струва ми се, че Анна може да разкъса целия орден на парчета – казва Томас. – Но за всеки случай съм подготвил няколко трика, за да ги забавя, ако се наложи.
Кармел се усмихва.
– Да си бях донесла бухалката.