Кралица на кошмара
Шрифт:
Когато се появявам заедно с Джестин, Томас и Кармел са изненадани, но не изглеждат враждебни. Сигурно и двамата са благодарни, че гърлото на Томас още си е цяло. Гидиън е в лаунджа с тях, седнал в един стол с извити облегалки. Заварваме го да се взира в огъня в камината и като се появяваме, не изглежда особено концентриран. Светлината от пламъците се забива дълбоко в бръчките по лицето му. За пръв път откакто дойдох, възрастта му си личи.
– Говорихте ли с ордена да сте част от ритуала? – питам.
–
– Вещица или не, ти имаш кръв – обажда се Гидиън. – А когато утре орденът подготви вратата, това ще бъде най-силното заклинание, което някой е опитвал от поне петдесет години насам. Всеки от нас ще трябва да се включи, не само Тезеус и Джестин.
– Ти ще влезеш там – казва ми Томас леко замаяно. – Май не си го представях така. Мислех, че просто ще я издърпаш. Че ти ще останеш тук. И че ние ще сме с теб.
Усмихвам се.
– Скрий това виновно изражение. Днес един труп се опита да те изяде. Направи предостатъчно.
Това обаче не му помага; виждам го в очите му. Не спира да се мъчи да измисли какво още може да направи.
Всички ме гледат. Излъчват страх, но не и ужас. И са готови на всичко. Част от мен иска да им ударя по един зад врата, да ги нарека леминги7 и търсачи на силни усещания. Но те не са това. Нито един от тях нямаше да е тук, ако не бях аз, и не знам дали това е редно или не. Само знам, че съм благодарен. Струва ми се невероятно, като си помисля, че ако беше преди по-малко от година, сигурно щях да бъда тук сам.
Гидиън каза, че ще е добра идея да поспим, но никой не го послуша. Дори самият той. Той прекара по-голямата част от нощта в същия стол, дремейки неспокойно, като се стряскаше всеки път, когато дървата в камината изпукат. Останалите лежахме кой където свари, без да напускаме лаунджа, на диваните или свити на някой стол. Нощта мина тихо, всички бяхме унесени в мислите си. Аз май угаснах за няколко часа около три или четири сутринта. Имам чувството, че се събудих след минута, само дето огънят беше загаснал в бледа пепел, а от прозорците на тавана се процеждаше светла мъгла.
– Трябва да хапнем нещо – предлага Джестин. – После ще съм твърде нервна, а не ми харесва идеята да ми точат кръвта на гладен стомах.
Тя се протяга и прешлените на врата изпукват един по един.
– Никак не се спи удобно в стол. Да потърсим ли кухнята, а?
– Едва ли готвачът ще е станал толкова рано – казва Гидиън.
– Готвач? – възкликва Кармел. – Пука ми за готвача. Ще намеря най-скъпото нещо в тази кухня, ще го нахапя и ще хвърля останалото на пода. После ще им изпочупя чиниите.
– Кармел – започва Томас, но спира, когато тя го фиксира с поглед, и знам, че чете мислите .
– Вие отивайте – казва Гидиън и ме хваща за ръката. – Ние ще дойдем след малко.
Те кимат и тръгват към вратата. Когато завиват по коридора, чувам Кармел да мърмори колко мрази това място и как се надява Анна да може някак си да го накара да се пръсне като балон, както направи с къщата си. Това ме кара да се усмихна. После Гидиън прочиства гърло.
– Какво има? – питам.
– Има някои неща, които Колин не ти каза. Неща, които може и да не си помислил – той свива рамене. – А може и да са само безполезните предчувствия на един стар човек.
– Татко винаги се доверяваше на предчувствията ти – казвам. – Ти винаги успяваше да му помогнеш.
– До момента, в който не можах – казва той.
Сигурно не трябва да ме учудва, че все още носи този товар, въпреки че случилото се не беше негова вина. Ще се чувства така и за мен, ако не се върна. Томас и Кармел може би също, макар че и те няма да имат вина.
– Става дума за Анна – казва той изведнъж. – Нещо, което много мислих.
– Какво е? – питам, а той не отговаря. – Хайде, Гидиън. Ти си този, който ме спираше.
Той поема дълбоко въздух и разтрива с пръсти челото си. Опитва се да реши как или откъде да започне. Пак ще ми каже, че не бива да правя това, че тя е там, където трябва, а аз пак ще му кажа, че ще го направя и че трябва да се отмести от пътя ми.
– Не мисля, че Анна е на правилното място – казва той. – Или поне не точно.
– Какво точно имаш предвид? Мислиш ли, че мястото е на оня свят, в ада, или не?
Гидиън клати глава, объркан и разстроен е.
– Единственото нещо, което някой знае за другата страна, е, че не знаем нищо. Чуй ме. Анна отвори врата към оня свят и завлече обиамана със себе си. Къде? Ти каза, че, изглежда, са затворени там заедно, като в капан. Какво ако си прав? Какво ако са приклещени там като тапа в бутилка?
– Какво ако са – прошепвам аз, въпреки че знам.
– Тогава може да се наложи да помислиш какво ще избереш – отговаря Гидиън. – Ако има как да ги разделиш, дали ще я върнеш тук, или ще я пратиш натам?
Да я пратя натам. Накъде? Към някое друго ужасно място? Може би още по-ужасно? Няма точни отговори. Никой не знае. Като реплика от евтин трилър. Какво стана с този, дето имаше кука вместо ръка? Никой не знае.
– Ти смяташ ли, че тя заслужава да бъде там, където е? – казвам. – И питам теб. Не какво пише в книгите, не какво е казал някой философ или пък Ордена.
– Не знам какво решава тези неща – казва той. – Дали има съд от по-висша сила, или само вината, затворена в духа. Не го решаваме ние.