Кралица на кошмара

Блейк Кендар

Гласът му е изпълнен с обич, почти сантиментален. И е така. Това беше мое решение. Всичко беше, от момента, в който взех камата в ръцете си, когато бях на четиринадесет.

– Колин иска да те види – казва той и слага ръка на рамото на Томас, за да покаже, че трябва да отида сам.

Сигурно би сложил другата си ръка върху рамото на Кармел, ако не го беше страх, че ще му я отхапят. Така или иначе няма да ги остави сами. Така че май няма за какво да се тревожа, засега.

Една жена ме води по коридорите и по стълбите там, където ме чака Бърк.

Това е първата жена, която виждам наоколо, и съм леко успокоен от факта, че има жени, въпреки че от тази малко ме побиват тръпки. Тя е на около петдесет, с кос, вързана на стилен пепеляворус кок. Когато ме посрещна пред стаята ми, се усмихна и ми кимна с отработената и безпристрастна любезност на икономка. Минаваме покрай стаи с широки двойни врати, отворени са и във всяка се вижда да гори камина. В една от тях, от лявата страна, група хора седят в кръг. Когато минаваме покрай тях, всички обръщат глави да ни гледат. Ама всички-всички. И то едновременно.

– Ъъ, те какво правят? – питам.

– Молят се – усмихва се тя.

Искам да попитам на какво, но ме е страх, че тя ще каже, че се молят на камата. Трудно ми е да си представя как Джестин е отгледана от тези хора. От всеки един от тях ме полазват тръпки. Дори д-р Клементс, докато промиваше и превръзваше ръката ми, гледаше кръвта, сякаш е Светият граал. Сигурно ще изгори памуците в казан от билки или нещо такова.

– Тук сме – казва моят ескорт.

И остава да стои пред вратата, въпреки че правя знак, че може да си тръгва. Изроди.

Когато влизам в стаята, Колин Бърк стои до поредната камина. Събрал е върховете на пръстите си в пирамида, този възможно най-изкуствен жест, а пламъците осветяват скулите му в оранжево-червено. Веднага си мисля за Фауст.

– Значи ти си Тезеус Лоууд – казва той и се усмихва.

– Значи ти си Колин Бърк – казвам аз. После свивам рамене. – Всъщност никога не съм чувал за теб.

– Така е – той се отдръпва от камината и застава до висок кожен стол. – Някои хора пазят тайните си по-добре от други.

О, така ли? Слагам палец и показалец под брадичката си замислено.

– Чувал съм името и преди. Бърк. Английски сериен убиец, нали? – обръщам длан. – Да не сте роднини?

Зад любезната усмивка той стиска зъби. Добре. И все пак нещо ми подсказва, че не е добра идея да си създавам враг в негово лице. Че съм дошъл тук да търся помощта му. Но пък нещо друго ми казва, че каквото и да направя, той вече ми е възможно най-голям враг.

Бърк разперва ръце и се усмихва. Смущаващо обезоръжаващ жест. Топъл и почти искрен.

– За нас е удоволствие да те посрещнем тук, Тезеус Касио Лоууд – казва той. – Отдавна желаехме завръщането ти.

Той пак се усмихва, още по-топло.

– Воинът се завръща у дома.

Всички тези фалшиви ласкателства. Няма да са достатъчни да ме накарат да забравя, че той е гъз. Но трябва да призная, че е сравнително харизматичен гъз.

– Удоволствие? – питам аз. – Тогава сигурно не знаете защо съм тук.

Бърк свежда поглед почти със съжаление, а очите

му блестят, сиви като косата му.

– Имал си тежък ден по пътя. Можем да говорим за това по-късно. На вечеря може би. Подготвил съм малко тържество за добре дошли, за да дам възможност на другите членове да се запознаят с теб. Всички са любопитни.

– Виж – казвам. – Всичко това е… много мило от твоя страна и така нататък. Но нямам време…

– Знам защо си тук – казва остро той. – Приеми съвета ми. Ела на вечеря. И позволи на останалите да се опитат да те убедят да не умираш.

На езика ми е цяла камара остроумни коментари. Но успявам да ги преглътна.

– Както кажеш – усмихвам се. – Ти си домакинът.

Вървя с Томас, Кармел и Гидиън към трапезарията и оглеждам стените. На тях наистина висят глави на лосове, мечки и някакви планински кози. Карат ме да си мисля за шегата на Гидиън как очите на картините в къщата ми сигурно се мърдат.

– Защо въобще отиваме – пита Кармел, взирайки се в една козя глава. – Това място не ми вдъхва доверие. А всички тези заклани животни заплашват пак да ме направят веганка.

Гидиън се усмихва на репликата.

– Отиваме на вечерята, за да може Колин да доиграе ролята на разумния вожд. Той иска да те убие, Тезеус.

Непринуденият начин, по който го казва, ме кара да потръпна.

– Той иска да те убие и да си върне камата, за да я даде в ръцете на Джестин. Да я претопи и отново да я изкове с нейната кръв. В неговата глава това ще я пречисти.

– Тогава не трябва ли да бягаме оттук – пита Кармел. – И защо ще му организира вечеря?

– Не всички в ордена са съгласни. Те гледат с уважение към мястото, откъдето водят началото си, а това включва и кръвната линия на първия воин. Те ще застанат до теб, ако се закълнеш да спазваш старата традиция.

– А ако не го направя?

Гидиън не казва нищо. Стигнали сме трапезарията, която всъщност не е по-голяма от другите стаи. Има, разбира се, камина, а един полилей блести от високия таван, като отразява жълтия пламък. Около масата са седнали поне дванадесет човека, на които сервират още от младшите фемботи. Джестин не се вижда наоколо. Сигурно я пазят под стража, като съкровище. Когато влизаме, всички се изправят. Бърк е измежду тях и някак си успява да изглежда седнал на централното място, въпреки че масата е кръгла.

Мъжът най-близо до мен протяга ръка и се усмихва. Аз я стискам и той се представя като Ян Хиндли. Има изтъняваща кафява коса и мустак. Усмивката му изглежда искрена и се чудя дали е от симпатизантите. Докато минавам напред, стискайки ръце и слушайки имена, не мога да преценя кои от тях искат да ме видят мъртъв още сега и кои ще поискат да ме видят мъртъв чак после.

Слагат ме да седна до Бърк и храната пристига почти моментално. Медальони с някакъв сос с къпини. Изведнъж съм залят от общи приказки и любезности. Някой дори ме пита как върви училището. Мислех, че ще съм твърде напрегнат, за да ям. Но когато поглеждам, чинията ми е празна.