Кралица на кошмара

Блейк Кендар

– Няма откъде да заобиколим – казва Джестин.

Но, разбира се, че трябва да има. Не може Гората на самоубиеца да граничи с нищото.

– Трябва да минем през нея. Ако се отклоним, може да се загубим, а ти беше права, като каза, че има километри и километри гора, в която може да умрем. Не ми харесва идеята да ставам още едно мъртво тяло в гората.

Последното изречение прави силно впечатление на Томас и Кармел и очите им започват да шарят по дърветата наоколо. Явно аз ще съм решаващият глас. Ако опитам да намеря друг път и да заобиколим, Джестин ще дойде

с нас. И може би така трябва да направя. Но няма. Защото този призрак в хана не беше тестът, който орденът е планирал. Това е тестът. А и вече стигнахме дотук.

– Просто стойте близо един до друг – казвам аз и надеждата изчезва от изражението на Кармел. – Едва ли ще е нещо по-страшно от това да видим няколко трупа. Само бъдете нащрек.

Сменяме формацията, аз вървя напред, Джестин най-отзад, а Томас и Кармел по средата. Когато минаваме покрай втората табела, не мога да се отърся от чувството, че влизаме в черна дупка. Но това е чувство, с което вероятно трябва да свикна.

Десет напрегнати минути минават, преди да видим първото. Кармел ахва, но това е само купчина разпилени кости, ребра и част от ръка, покрита с мъх.

– Няма нищо – шепне Томас, докато аз не отмествам поглед, за да съм сигурен, че скелетът няма да се сглоби наново.

– Има нещо – шепне Кармел в отговор. – По-лошо е. Не знам защо, но е по-лошо.

Права е. Красотата на гората изчезва. Остават само нещастие и тишина. Изглежда невероятно, че някой би искал да прекара последните си часове тук, и се чудя дали гората ги примамва с фалшив ветрец и лъчи светлина, сложила маска на спокойствие, цяла система от корени и надвиснали клони като някакъв скапан хищен паяк.

– Скоро ще излезем – казва Джестин. – Едва ли ни остава повече от километър и половина. Просто трябва да се движим на североизток.

– Права е – казвам, прескачайки един дънер. – След още половин час ще сме излезли.

Още едно тяло се появява в периферното ми зрение, по-пресен труп, все още цял, дрехите още стоят. Виси от клоните на дърво. Виждам го само в профил и продължавам опитно да гледам напред, докато следя всяко движение, чакам счупеният врат да се завърти рязко в наша посока. Нищо. Подминаваме го и се оказва просто още едно мъртво тяло. Просто още една загубена душа.

Маршът ни продължава, гледаме стъпките ни да са тихи, а в същото време ни се иска да тичаме. В тези гори е пълно с трупове, един върху друг, някои на камари, други разхвърляни тук-там. Човек в костюм и вратовръзка лежи облегнат върху ствола на паднало дърво, неподвижен, устата му е широко отворена сякаш се прозява, а очните кухини са черни. Иска ми се да се протегна и да хвана Кармел за ръката. Трябва да измислим как да се държим един за друг, докато ходим.

– Я ми кажи пак защо си причиняваш всичко това – казва Джестин от края на колоната ни. – Гидиън ми разказа малко, а после и Томас ми каза още. Но ми кажи пак. Защо ти е всичко това, заради едно мъртво момиче?

– Това мъртво момиче ни спаси живота – отговарям.

– И аз така чух. Но това просто значи да палиш свещ и да кимаш благодарно от време на време. Не се очаква

от теб да прекосиш океан и да ходиш през гора от мъртъвци само за да намериш път към оня свят и да я измъкнеш оттам. Тя го е направила нарочно, нали?

Оглеждам се наоколо. Не се виждат тела за момента.

– Не и като тези – казвам. – Тя направи каквото трябваше. И се озова на грешното място.

– Където и да е, тя така си го е направила – казва Джестин. – Знаеш това, нали? Знаеш, че там, където е, не е това, което повечето хора мислят за рай и ад. Просто е извън. Извън всичко. Извън правилата, логиката и законите. Няма стойност, добро или лошо. Правилно или грешно.

Забързвам ход, въпреки че краката ми са като преварени макарони.

– Откъде знаеш? – питам, а тя се смее без глас.

– Не знам. Просто така са ме учили; така са ми казвали.

Поглеждам през рамо Томас, който свива рамене.

– Всяка доктрина си има собствена теория – казва той. – Може би всички са верни. Може би нито една не е. Откъде да знам, да не съм философ.

– Какво би казал Морфран?

– Той би казал, че всичките сме идиоти да ходим през Гората на самоубиеца. Сигурни ли сме, че вървим в правилната посока?

– Да – казвам, но в момента, в който ме пита, вече не съм сигурен.

Светлината тук е странна и не мога да следя слънцето. Струва ми се, че вървим в права линия, но всяка линия може да завие и да стигне началото си, ако ходиш достатъчно дълго. А ние ходим вече доста дълго.

– И – казва Джестин след няколко минути напрегната тишина. – Всички вие сте били приятели с това мъртво момиче?

– Да – казва Кармел.

Тонът е рязък. Иска Джестин да млъкне. Не защото се обижда, а защото предпочита цялото ни внимание да бъде насочено към дърветата и труповете. Но засега са само трупове. Акри след акри разложени тела. Неприятно е, но не е опасно.

– А може би повече от приятели?

– Проблем ли имаш с това, Джестин? – пита Кармел.

– Не – отговаря Джестин. – Нямам проблем. Просто се чудя какъв е смисълът? Дори да не умрете, опитвайки се да я измъкнете и да успеете да я върнете, не е като да могат с Кас да се установят и да си направят семейство.

– Може ли просто да млъкнем и да се измъкнем от тази мъртва гора? – избухвам аз и гледам да държа погледа си право напред.

Защо говорим за това, при условие че умрели хора висят от клоните на дърветата като топки на коледна елха? Да се концентрираме в настоящия момент изглежда по-важно, отколкото да се впускаме в теории.

Джестин не млъква. Продължава да бърбори, просто не на мен. Вместо това говори тихо с Томас, поддържа разговор за Морфран и магии. Може би го прави, за да покаже, че не мога да казвам какво да прави. Но аз мисля, че го прави, за да замаскира нарастващата си нервност. Защото вече ходим твърде, твърде дълго, а не му се вижда краят. И все пак краката ни продължават да се движат напред, а общата ни мисъл е, че не може да остава много. Може би ако го мислим достатъчно, ще се окаже вярно.

Минаваме още почти километър, преди Кармел да прошепне.