Кралица на кошмара
Шрифт:
Сякаш това е най-простото нещо на света. Думите толкова отдавна се надигат в гърлото ми, че ако отворя уста, кой знае колко ще избълвам.
– Добре. Първо, обиамана. Ако съм прав, значи и той е там. И всички помним как ми срита задника последния път. Сега сритва дори нейния. Второ, кой знае в какви макиавелски глупости ще се набутам с ордена? Джестин каза, че ще има цена, и нямам съмнение за това. А го има и този тест, към който се движим с вързани очи.
– Нямаме избор – казва Томас. – Часовникът тиктака. Предпазливостта вече е лукс.
Изсумтявам. Ако предпазливостта е лукс за мен, няма проблем. Знам цената, която съм готов да платя. Томас
– Виж – казва той. – Ситуацията е мрачна. Може би дори непрогледна, ако искаш да сме наистина драматични.
Усмихва се.
– Но недей да се чувстваш виновен, че нямаш търпение пак да я видиш. Аз се вълнувам, че ще я видя пак.
В очите му няма съмнение. Той е напълно уверен, че планът ще ни докара от точка А до точка Б и всичко ще мине по вода, в която се отразява дъга, и по мед и масло на каци. Сякаш тотално е забравил колко много хора бяха убити заради мен миналата есен.
Сменихме влакове в Глазгоу и най-после дебаркирахме на Лох Етив – разточено, протегнало се синьо езеро, което отразява небето с тайнствена неподвижност. Когато го пресичахме с ферибота към северния бряг, не можех да се отърся от мисълта за дълбините под лодката, представата как това отражение на небето и облаците само крие цял свят на тъмнина, на подводни пещери и неща, плуващи из тях. Радвам се, че преминахме отсреща, на твърда земя. Навсякъде има мъх и въздухът е влажен, прочиства дробовете ми. Но дори сега усещам езерото зад рамото си, неподвижно и зловещо като прозяващите се челюсти на капан. Сто пъти предпочитам Горно езеро с всичките му бушуващи вълни. Водата там поне не крие агресията си.
Джестин е извадила телефона си. Периодично проверява за съобщения от Гидиън, но по-скоро не очаква да има.
– Мобилните услуги на север са малко на късмет – каза тя.
Сега прибира телефона и раздвижва врата си, протяга се, след като с часове във влака е спала във формата на Q. Косата е пусната свободно по раменете. Всички сме облечени с удобни дрехи на няколко ката и със спортни обувки, нагърбили сме раници и изглеждаме за пред света като планинари, което предполагам е често срещано тук. Единственото нещо, което ни издава, са нервните ни, ощипани изражения. Групичката ни лъха много силно на чужденци на непознато място. Свикнал съм да се окопитвам бързо на нови места. Бог ми е свидетел колко пъти съм се местил. Може би това че пуснах корени в Тъндър Бей, е притъпило тази ми способност. Това да разчитам за всичко на Джестин също не ме устройва, но нямам друг вариант. Поне се справя добре да разсейва Томас и Кармел от това, което предстои, като им разказва цветисти местни истории. Говори за древни герои и верни хрътки, разправя ни за пича от „Смело сърце“ и къде провеждал срещите си. До момента, в който ни вкарва в една кръчма за пържени картофки и бургери, осъзнавам, че и мен ме е накарала да забравя всичко останало.
– Радвам се, че вие двамата сте се разбрали – казва Джестин, поглеждайки Кармел и Томас през масата. – Много сладка двойка сте.
Кармел се усмихва и оправя косата си, вързана на спортна опашка.
– Мне – казва тя и го сръгва. – Той е твърде красив за мен.
Томас се ухилва, хваща ръката и я целува. Понеже току-що пак се събраха, съм готов да им простя тази ПДЧ5.
Джестин се ухилва и поема дълбоко въздух.
– Май е по-добре да останем тук за през нощта и да тръгнем утре сутрин. Има стаи на горния етаж, а утре ни чака доста катерене.
Повдига вежди към
– Вие как предпочитате да са стаите? Вие двамата и ние двамата? Или момчета в едната, момичета в другата?
– Момчета в едната – казвам бързо.
– Добре. Ей сега се връщам.
Джестин става, за да уреди спането, и ме оставя с моите приятели, които ме зяпат с отворена уста.
– Какво беше това? – пита Кармел.
– Какво беше какво?
Както обикновено, не ми се получва да се правя на тъп.
– Има ли нещо? – тя кима с глава в посока на Джестин. Но после си отговаря сама. – Не.
Обаче оглежда Джестин, преценявайки точно колко привлекателна е.
– Разбира се, че няма – казвам.
– Разбира се, че няма – повтаря Томас като ехо. Но после присвива очи. – Въпреки че Кас си пада по момичета, които могат да му сритат задника.
Смея се и го изпържвам с поглед.
– Джестин не ми е сритала задника. А и сякаш Кармел не може да срита твоя?
Смеем се и продължаваме да хапваме, а настроението е в един нюанс по-светло. Но когато Джестин се връща на масата, избягвам да я гледам, просто така, да се знае.
Лежа в тъмното с отворени очи. В стаята няма светлина освен едно меко синьо сияние, което се процежда през прозореца. Томас хърка в леглото до моето, но не е като да реже дъски. Не ме събуди той. Не ме събуди и кошмар. Няма адреналин в кръвта ми, няма нервни спазми в краката ми. Шепот. Помня, че имаше шепот, но не мога да определя дали беше това, което сънувах, или това, което ме събуди. Завъртам поглед към прозореца, поглеждам навън към езерото. Но не е това. Разбира се, че не е. Няма езерото да се вдигне да ни гони, без значение колко неща е потопило и удавило. Сигурно просто са нервите ми. Но докато си го мисля, все пак пускам крака над ръба на леглото, обувам си дънките и вадя камата изпод възглавницата. „Слушай инстинкта си“ е кредото, което винаги ми е вършило най-добра работа, а инстинктът ми казва, че има причина изведнъж да се събудя посред нощ. И съм напълно буден, сякаш не съм заспивал. Дори не трепвам от сухия хлад на пода под босите ми крака.
Когато отварям вратата на стаята ни, коридорът е тих. Това е почти невъзможно; винаги има някакъв звук отнякъде, самата сграда леко шуми или поне някой хладилник. Но сега е абсолютна тишина и това ми изглежда като прикритие за нещо.
Светлината е оскъдна. Независимо колко широко отварям очи, в тях не влиза достатъчно, за да виждат, и само си припомням бегло разположението на коридора и пътя, по който дойдохме до стаите си. Завихме два пъти наляво. Кармел и Джестин продължиха; вратата на стаята им е зад ъгъла. Камата потрепва в дланта ми; дървената дръжка се хлъзга леко по кожата ми.
Някой изпищява и аз се втурвам към звука. Кармел ме вика. После изведнъж млъква. Когато гласът рязко секва, адреналинът ми се качва на макс. След две секунди съм пред отворената врата на стаята им, присвил очи от светлината на лампата до леглото на Джестин.
Кармел е права, свила се е до стената. Джестин все още е в леглото, но е седнала с изправен гръб. Погледът е фиксиран някъде в противоположна посока, а устните се движат пъргаво от келтски напев, гласът излиза равен и уверен от гърлото. В средата на стаята стои жена с дълга бяла нощница. Сплъстена коса се спуска на русо-бели спирали над раменете и по гърба . Очевидно е мъртва, кожата е по-скоро лилава, отколкото бяла, и е покрита с дълбоки бръчки, само дето това не са бръчки от старост. Набръчкана е като да е била оставена да гние във вана.