Кралица на кошмара
Шрифт:
Спрели сме пред стълбите до изхода, лице в лице. Тя каза тези думи убедително. Вярва в тях. Вероятно в главата е втълпявана тази доктрина, откакто се помни. Начинът, по който ме гледа, право в очите, ме предизвиква да кажа другата версия. Въпреки че едва ли ще промени мнението .
– Ами, тя е в моите ръце, както казваш. И моята кръв е в острието. Значи, щом ми принадлежи, сега камата прави разграничения.
– Чакайте малко – казва Томас. – Тя да не е членка на…
– Членка на Ордена на Еди к’во си. Да, мисля, че е.
Джестин повдига
– Ами, разбира се, че съм – казва тя с усмивка. – Кой мислиш ти изпрати снимката?
На Томас леко му пада ченето.
– Не те ли беше страх, че чичо ти ще побеснее? – питам аз.
Джестин свива рамене. Мисля, че го прави по-често и от мен.
– Орденът реши, че ти е време да разбереш – казва тя. – Но не се ядосвай на Гидиън. Той не е истински член от десетилетия.
Сигурно се е отлъчил заедно с баща ми.
– Щом той вече не е член, тогава какво ще правим? – пита Томас.
– О, не бих се тревожила за това – отговаря Джестин. – Ние ви чакахме.
Изправен в кабинета си, Гидиън се взира в трима ни дълго време. Най-накрая погледът му се спира върху Джестин.
– Какво си им казала? – пита той.
– Нищо, което вече не знаеха – отговаря тя.
Усещам как Томас ми хвърля поглед, но не се обръщам към него. Това само би добавило към зашеметяването, като по Хичкок, което бавно лази по гърлото ми, откакто излязохме от Тауър. Става дума за усещането, че не ние командваме парада. Явно всеки знае повече от мен и започва да ми писва да съм в плиткия край на информационния басейн.
Гидиън поема дълбоко дъх.
– Това е последният шанс за път назад, Тезеус – казва той, свел поглед към бюрото.
И е прав, както обикновено. И аз го усещам. Усещам го, откакто реших да дойда тук. Но ето ни. Това е последният момент, последната секунда, в която мога да се обърна и с Томас да се приберем в Тъндър Бей, без нищо да се промени. Ние ще си продължим, каквито сме, а Анна ще остане, където е.
Поглеждам Джестин. Свела е поглед, но по лицето е изписано едно странно изражение, сякаш е наясно с всичко. Сякаш знае, че вече сме подминали последния завой няколко държави по-рано.
– Просто ми кажи – започвам. – Какво точно представлява Орденът на… на черния кинжал?
Джестин се мръщи на свободния ми превод, но не съм в настроение да си кълча езика с келтски.
– Те са потомците на тези, които са създали камата – отговаря Гидиън.
– Като мен – казвам аз.
– Не – казва Джестин. – Ти си потомък на воина, когото са обвързали с камата.
– Това са потомците на тези, които са усвоили силата – казва Гидиън. – Магьосници. Наричали ги друиди или пророци. Сега нямат име.
– И ти си бил един от тях? – питам, но той клати глава.
– Не и по традиционния начин. Вкараха ме, след като се сприятелих с баща ти. Семейството ми има връзки с тях, разбира се. Повечето стари семейства
Той клати глава, отнася се нанякъде. Говори сякаш тези от ордена текат от чешмата, но аз за последните седемнадесет години не съм чувал за тях.
Чувствам се сякаш са ми завързали очите и са ме въртели, а после са махнали превръзката и са ме блъснали на светло. Никога не ми е хрумвало, че съм аутсайдерът на един древен клуб. Мислех, че аз съм клубът. Аз. Моята кръв. Моят нож. Точка.
– Ами камите на снимката, Гидиън? Само реквизит ли са? Или има и други като моята?
Гидиън протяга ръка.
– Може ли да ми я дадеш, Тезеус? Само за момент.
Томас клати глава, но няма проблем. Винаги съм знаел, че Гидиън има тайни. Сигурно има много повече от това. Но това не значи, че му нямам доверие.
Бъркам в задния си джоб, вадя камата от ножницата, превъртам я леко в ръката си и слагам дръжката в дланта на Гидиън. Той я взима с тържествен вид и се обръща към шкаф от тъмен дъб. Отварят се и се затварят чекмеджета.
С гърба си скрива какво прави, но все пак виждам как проблясва стомана. Когато се обръща към нас, държи поставка, а на нея има четири ножа, всичките еднакви. Точни копия на моята кама.
– Това са традиционните ками на ордена – казва Гидиън. – Малко по-ценни са от пет в пакет за долар, както бихте казали вие, но… не. Не са като твоята. Няма други като твоята.
Той прави знак на Джестин и я приканва с пръст. Когато тя се приближава, на лицето е изписано такова благоговение, че почти се изсмивам. Но същевременно се чувствам и леко засрамен. Тя гледа с такова… уважение. Не знам дали някога съм гледал камата по този начин.
Гидиън слага поставката на ръба на бюрото си и пренарежда камите, разбърква ги като в игра на „тука има – тука няма“. Когато Джестин застава пред поставката, той изправя гръб и казва да избере истинската.
Въпреки че камата ми няма забележки по външния си вид, няма счупено или одрано по нея, което да я отделя от другите, аз веднага знам коя е. Третата от ляво на дясно. Усещам го толкова силно, все едно ми маха. Джестин няма представа, но зелените очи проблясват пред изпитанието. След като няколко пъти поема дълбоко дъх, протяга ръка и започва да я движи наляво-надясно над поставката. Пулсът ми се учестява, когато се поколебава над грешната. Не искам да избере правилната. Знам, че е дребнаво, но не искам.
Тя затваря очи. Гидиън е затаил дъх. След тридесет напрегнати секунди очите рязко се отварят и тя се усмихва, преди да се пресегне и да вземе моя нож от поставката.
– Браво – казва Гидиън, но не звучи доволен.
Джестин кима и ми връща ножа. Вкарвам го в ножницата и се опитвам да не изглеждам като дете, на което са счупили играчката, докато го правя.
– Това беше забавно – казвам, – но какво общо има с всичко останало? Виж, знае ли орденът как може да се мине от другата страна, или не?