Кралица на кошмара

Блейк Кендар

– Разбира се, че знаят – отговаря Джестин. Лицето е пламнало след парти трика, който използва, за да разпознае камата ми. – Правили са го и преди. Ще го направят пак за теб, ако си готов да платиш цената.

– Каква цена? – питаме в един глас с Томас.

Но те двамата си държат езика зад зъбите, не обръщат внимание на въпроса, все едно не е бил зададен.

– Ще се свържа с тях – казва Гидиън и когато Джестин го поглежда, той го повтаря отново, по-твърдо.

Не гледа към мен и за момент вместо това насочва вниманието си към фалшивите

ками, бърше ги с мек парцал, сякаш са много важни, преди да ги върне по чекмеджетата.

– Върви да си починеш, Тезеус – казва той, натъртвайки, че явно ще имам нужда.

Горе в стаята за гости с Томас седим мълчаливо на леглата си. На него не му харесва всичко това. И не го виня. Но не съм дошъл чак дотук, за да си тръгна с празни ръце. Тя все още ме чака. Все още чувам гласа и писъците .

– Какво мислиш, че ще направи орденът? – пита той.

– Ако имаме късмет, ще ни помогне да отворим врата към ада – отговарям.

Ако имаме късмет. Ха-ха. Каква ирония.

– Тя каза, че ще има цена. Откъде знае? Имаш ли представа каква може да е?

– Нямам. Но винаги има цена; знаеш това. Нали вие, вещиците, все така приказвате? Давай и вземай, да има баланс, три кокошки за половин кило масло?

– Никога не съм говорил за бартеросване на селскостопански продукти – казва той, но усещам усмивката в тона му.

Може би утре трябва да го изпратя у дома. Преди да го изложа на опасност или да го забъркам в нещо, което според казаното тази вечер, изглежда, си е само моя работа.

– Кас?

– Да.

– Не мисля, че трябва да се доверяваш на Джестин.

– Защо не? – питам.

– Защото – казва тихо той, – когато бяхме долу и тя трябваше да посочи камата ти, тя си мислеше колко много я иска. Мислеше си, че принадлежи.

Премигвам. „И какво от това?“, е автоматичната ми реакция. Това е непостижимо желание. Фантазия. Камата е моя и винаги ще бъде.

– Томас?

– Да?

– Ти щеше ли да различиш коя е моята кама?

– Никога – казва той. – Никакъв шанс.

Глава осемнадесета

С Анна седим на кръгла дървена маса и се взираме напред в безкрайна поляна от дълги стръкове зелена трева, недокоснати от остриета на косачка. Бели и жълти цветове на бурени и диви цветя, събрани тук-таме на групички, се поклащат от полъха на вятър, който не усещам. Седим на веранда, може би тази пред нейната къща.

– Обичам слънцето – казва тя, а то определено е красиво, ярка бяла светлина, която залива тревата и превръща стръковете в сребристи бръсначи.

Но не топли. Не усещам тялото си, не усещам стола или пейката, на която трябва да седим, а ако обърна глава да погледна по-далеч от лицето , там няма да има нищо. Зад нас няма къща. Само идеята за къща в съзнанието ми. Всичко това е в съзнанието ми.

– Не се случва често – казва тя и най-после я виждам.

Гледната ми точка се сменя

и ето я там, лицето е в сянка. Тъмна коса се спуска неподвижно по раменете освен няколко тънки кичура около шията , които се извиват от полъха на вятъра. Протягам ръка през масата, сигурен, че няма да я стигна или че скапаната маса ще се разтегли, но дланта ми погалва рамото и усещам черната , студена коса между пръстите си. Облекчението, което чувствам, когато я докосвам, е толкова силно. Тя е в безопасност. Цяла. Слънцето милва бузите .

– Анна.

– Виж – казва тя и се усмихва.

Сега има дървета, ограждащи поляната. Между стволовете се вижда фигурата на елен. Ту се появява, ту изчезва между дърветата, тъмна фигура, като от рисунка с въглен. После изчезва, а Анна е до мен. Твърде близо, за да е от другата страна на масата. Цялата дължина на тялото е притисната в моето.

– Това ли можехме да имаме? – питам аз.

– Това е, което имаме – отговаря тя.

Поглеждам ръката и избутвам едно бръмбарче, което пълзи по нея. То пада по гръб и мяха с крачка. Обгръщам я с ръце. Целувам рамото , извивката на врата . Върху дъските на пода бръмбарчето се е превърнало в люспа, в празна обвивка. Шест свити крака лежат откъснати до него. Кожата , докосваща бузата ми, е хладно успокоение. Искам да остана тук завинаги.

– Завинаги – прошепва Анна. – Но каква ли ще е цената?

– Какво?

– Какво ще поискат те? – повтаря тя.

– Те? – питам и я обръщам към мен в прегръдката си.

Плътта е твърда, а ставите са хлабави и крайниците висят. Тя се срива на пода и аз виждам, че е дървена марионетка, в рокля от сива хартия. Лицето не е нарисувано и е празен овал, на него има само една дума, черна, прогорена дълбоко в дървото.

ОРДЕН.

Събуждам се наполовина изпаднал от леглото, ръката на Томас е на рамото ми.

– Добре ли си, пич?

– Кошмар – промълвявам. – Леко стряскащ.

– Леко стряскащ? – Томас стиска ръба на одеялото ми. – Не знаех, че е възможно един човек да произведе такова количество пот. Ще ти донеса чаша вода.

Сядам в леглото и светвам нощната лампа.

– Няма нужда, добре съм.

Но не съм, а според изражението на лицето му на него поне това му е ясно. Имам чувството, че може да повърна или да се разкрещя, или и двете едновременно.

– Анна ли беше?

– В последно време винаги е Анна.

Томас не казва нищо и аз свеждам поглед към пода. Това беше само съм. Просто кошмар, каквито съм имал цял живот. Не значи нищо. Не може да значи. Анна не знае нищо за ордена; тя не знае нищо за нищо. Всичко, което тя вижда и чувства, е болка. Когато си мисля за нея, затворена там с останките от обиамана, ми се иска да удрям нещо, докато не остане здрава кост в ръцете ми. Тя изстрада десетилетия в плен на проклятие и все пак някак си успя да се съхрани, но това ще я пречупи. Ами ако не ме познае, ако забрави коя е тя самата, докато стигна до нея? Ами ако вече не е човек?