Кралица на кошмара
Шрифт:
– Тя е мъртва.
– За мен това не значи същото като за другите хора.
Лицето му постепенно става безизразно, което ме притеснява. Изглежда като човек на разстрел.
– Беше толкова малък, когато последно идва тук – казва той. – Единственото нещо, което занимаваше редовно главицата ти, беше дали майка ти ще ти даде втора порция ябълков сладкиш.
Очите му се спират на стълбичката на колелца. Представя си ме на нея, как се смея, докато той ме тика покрай рафтовете.
– Гидиън. Вече не съм дете. Дръж се с мен, както би се държал
Но това е грешна реплика и той присвива очи все едно съм го ударил през лицето.
– Не мога да се занимавам с това сега – казва той колкото на мен, толкова и на себе си.
Маха с ръка да изляза и начинът, по който се свива изгърбен в стола, кара част от мен да иска да го остави да си почине. Но писъците на Анна завинаги ще звучат в ушите ми.
– Нямам време за това – казвам, но той затваря очи. – Тя ме чака.
– Тя е в ада, Тезеус. Времето не значи нищо за нея. Дълго, кратко. Болката и ужасът са постоянни и това колко минути или часове ще спестиш ще се окаже без значение.
– Гидиън…
– Остави ме да си почина – казва той. – Всичко, което мога да ти кажа, е маловажно. Не разбираш ли? Не съм ти пращал тази снимка. Орденът ти я е пратил. Те искат да си тук.
Глава седемнадесета
Вратата се затваря леко след мен. Изненадан съм, защото искам да я тресна, да я извадя от пантите. Но Гидиън все още е в кабинета си, умислен в тишина, а може би дори подремва и гласът му в главата ми казва, че ако започна да правя такива номера, няма да ми се получи.
– Как мина? – пита Томас, като подава глава от кухнята.
– Той заспа – отговарям. – Как мислиш е минало?
Като влизам в кухнята, намирам Томас и Джестин, седнали заедно на масата, да си делят един нар.
– Той е стар, Кас – казва тя. – Вече беше стар, когато ти последно беше тук. Няма нищо необичайно в това да подремне.
Тя загребва с лъжица от червените семена и дъвче внимателно. Вдясно от мен Томас ръфа неговата половина от нара и плюе семки в празна чаша от кафе.
– Не сме прекосили цял океан, за да си топнем петите в Темза и да се качим на „Окото“3 – казва остро той.
Първоначално мисля, че го казва в моя защита, но не. Той наистина изглежда мрачен и кисел; все още мократа му от душа коса му придава вид на полуудавена котка.
– Хей – обаждам се аз. – Недей да отхапваш главата на Джестин. Не е виновна тя.
Томас извива устна, а Джестин се усмихва.
– Това, което ви трябва на вас двамата, е малко да се разсеете – казва тя и става от масата. – Хайде. Докато се върнем, Гидиън ще е станал.
Някой трябва да обясни на Джестин, че разсейването работи само ако не знаеш, че се опитват да те разсеят. Трябва да се обясни и на Томас, защото той сякаш не обръща внимание на нищо друго освен на нея; говорят оживено за астрални проекции или нещо такова. Не съм съвсем сигурен. Разговорът смени посоката си поне шест пъти, откакто
– Кас, хайде по-бързо – тя се пресяга и ме дърпа за ризата, за да вляза в крачка с тях. – Почти стигнахме.
Там, където почти сме стигнали, е Тауър ъф Лондон, замъкоподобна крепост, кацнала на северния бряг на Темза. Туристическо и историческо място, арена на множество мъчения и екзекуции, от лейди Джейн Грей до Гай Фокс. Като я гледам, докато минаваме по Тауър Бридж, се чудя колко ли писъци са чули тези каменни стени. Чудя се колко ли кръв е попила в земята. Имали навика да слагат отрязани глави на пики по моста и да ги държат там за показ, докато сами не паднат в реката. Поглеждам кафеникавата вода долу. Някъде под повърхността старите кости още се опитват да се измъкнат от тинята.
Джестин ни купува билети и влизаме. Тя казва, че няма нужда да чакаме гид; била е достатъчно пъти тук, за да си спомня интересните неща. Следваме я, докато ни развежда и ни разказва истории за дебелите, черни гарвани, които подскачали по моравата.
Томас слуша, усмихва се и задава любезни въпроси, но историята не го вълнува чак толкова. Десет минути след като влизаме, го забелязвам да се взира с копнеж в русата коса на Джестин с гузен израз на лицето. Напомня му за Кармел, а нямат общо; косата на Джестин е пронизана от кичури огненочервено. Изобщо не прилича на Кармел наистина. Очите на Кармел са топли и кафяви. Тези на Джестин са като зелени топчета. Красотата на Кармел е класическа, а тази на Джестин е най-вече, просто зашеметяваща.
– Кас, ти слушаш ли изобщо? – тя се усмихва, а аз прочиствам гърло.
Зяпах я.
– Не съвсем.
– Бил си тук преди?
– Веднъж. Онова лято, като му бяхме на гости, Гидиън ни доведе с майка ми. Не се обиждай. И тогава ми беше доста скучно.
Като си губя времето така и съзнанието ми се обръща към Анна. Във въображението ми тя страда и аз страдам с нея. Представям си най-лошото, всяка възможна болка, за да измъчвам себе си. Това е единственото наказание, с което мога да бъда съпричастен, докато не я извадя оттам.
Зад нас един от гидовете, облечен в традиционни червени одежди със златни пайети, води група посетители и се напъва с остроумни шеги, които предизвикват добродушен смях в гърлата им, същите шеги, които казва по десет пъти на ден. Джестин ме гледа безмълвно. След няколко секунди пак ни повежда нагоре в Бялата кула.
– Нямаше ли къде да отидем с по-малко стъпала? – пита Томас след третия етаж.
Пълно е с щитове и статуи на коне и рицари с ризници и брони. Децата ахкат и охкат и сочат с пръсти. Родителите им също. Цялата кула вибрира от стъпки и възклицания. Задушно е от юнската жега и от наличието на прекалено много тела, а жуженето на мухи се чува ясно.