Кралица на кошмара

Блейк Кендар

– Добре, спри – казва задъхано Томас.

Изравнява се с мен и се обляга на куфара си.

– Какво?

– Изгубихме се.

– Не съм се изгубил.

– Не ме баламосвай – той почуква с пръст челото си. – Въртим се в кръг.

Самодоволното му изражение ме вбесява и си помислям „високо“ наум: „Това с четенето на мисли е супер дразнещо, мамка му“, а той се ухилва.

– Може и така да е, но истината е, че не знаеш къде сме.

– Малко се овъртолих, това е – казвам.

Но той е прав. Трябва да намерим телефон или да попитаме в някоя кръчма. Последната, покрай която минахме, беше доста приветлива; вратите бяха отворени и жълтата светлина отвътре огряваше лицата

ни. Вътре хората се смееха. Обръщам се назад към пътя, по който дойдохме, и виждам една сянка да се движи сама.

– Какво има? – пита Томас.

– Нищо – отговарям и премигвам. – Просто очите ми са уморени.

Но краката ми отказват да тръгнат обратно в тази посока.

– Дай да не спираме.

– Добре – казва Томас и хвърля поглед през рамо.

Вървим безмълвно, а ушите ми слухтят във въздуха зад нас, като се опитват да чуят нещо над шума от колелата на куфарите ни. Зад нас е празно. Просто изтощението върти номера на зрението и нервите ми. Само дето не ми се вярва да е така. Звукът от стъпките ни ми се струва твърде тежък и шумен, сякаш нещо използва това, за да се прикрие. Томас е забързал крачка и сега върви до мен, а не зад мен. И неговият радар е задействан, но може и да е заради мен. Няма как да сме на по-лошо място от тази пуста, тъмна странична уличка, осеяна с безистени между сградите и черни пространства между паркираните коли. Ще ми се да бяхме продължили да говорим, да има нещо, което да нарушава тази злокобна тишина, която усилва всеки звук. Тишината почва да ни взима здравето. Нищо не ни следи. Няма никой там зад гърба ми. Томас ходи по-бързо. Паниката се настанява в нас и ако се наложи да избираме между схватка и бягство, знам накъде клони той. Но накъде да бягаме? Нямаме представа накъде вървим. Колко далеч ще стигнем? И колко от това е резултат от безсънието ни и превъзбуденото ни въображение?

Пет метра по-напред тротоарът изчезва в сянка. Ще трябва да ходим в тъмното поне двайсет метра. Спирам и хвърлям поглед зад мен, сканирайки празните пространства между колите, като търся движение. Не откривам такова.

– Не бъркаш – прошепва Томас. – Има нещо там. Мисля, че ни следва, откакто излязохме от станцията.

– Може да е просто някой джебчия – промърморвам.

Тялото ми се напряга като пружина, когато чувам нещо да се движи в сянката пред нас. Томас се залепя за мен; и той го чува. Някак си е минало пред нас. А може би е повече от едно. Вадя камата от джоба си и оставям светлината от улицата да проблесне по острието. Малко е глупаво, но може да ги подплаши. Както съм изморен, нямам енергията да се оправя с улична котка, а камо ли с нещо друго.

– Какво правим? – пита Томас.

Защо пита мен? Всичко, което знам, е, че не можем да стоим под лампата до сутринта. Нямаме избор, освен да продължим напред, в сянката.

Когато нещо ме блъсва и падам на коляно, първоначално мисля, че е Томас, докато той не извиква „Пази се!“ с около три секунди закъснение. Ръцете ми се плъзгат по асфалта и се надигам да се изправя. Уморените ми очи мигат в тъмното, докато прибирам камата обратно в джоба си. Каквото и да беше това, което ме блъсна, не беше мъртво, а камата не е за живите. Някакъв кръгъл предмет лети към мен; навеждам се и нещото издрънчава в стената зад мен.

– Какво е това? – пита Томас, но после нещо го блъска, или поне така ми се струва.

Улицата е много тъмна и тясна, тротоарът също. Томас изхвърча към стълба на лампата, блъска се в една паркирана до бордюра кола, отскача като топче от флипер и се свлича до стената на сградата. Очите ми започват да се настройват и в периферното ми зрение една фигура се завърта и забива крак в гръдния ми кош. Падам по

задник на цимента. Той замахва пак и вдигам ръка да се защитя, но всичко, което успявам, е да го избутам. Начинът, по който се движи, ме дезориентира; ту бавно, ту бързо. Изкарва ме от равновесие.

„Вземи се в ръце. Просто си изморен; не си дрогиран. Съсредоточи се и заеми позиция.“ Когато замахва отново, се навеждам, парирам и успявам да го нацеля с юмрук в главата, което го завърта и го отхвърля назад.

– Махай се – крещя и едва отбягвам неумел опит за подсечка.

За момент си мисля, че ще се откаже и ще избяга. Вместо това се изправя и пораства с четвърт метър. Думи започват да блъскат в ушите ми на език, който мисля е келтски, а въздухът започва да се стяга около мен.

Това е някакво проклятие. Целящо какво, не знам, но налягането в ушите ми се качва десет пъти повече, отколкото беше в самолета.

– Томас, какво прави той? – крещя аз.

Това беше грешка. Не трябваше да оставям въздуха да напуска дробовете ми. Те са се свили твърде много, за да поемат нов. Напевът превзема всичко. Очите ми горят. Не мога да дишам. Не мога да вдишам или да издишам. Всичко замръзва. Усещам тротоара под коленете си. Паднал съм.

Съзнанието ми вика за помощ към Томас, но вече го чувам, шепне напев в противодействие на другия. Този на нападателя ни е само думи и ларинкс; този на Томас е по-дълбок и пълен с мелодия. Постепенно Томас се чува все по-ясно, извисява глас над другия, който започва да се запъва и да диша тежко. Дробовете ми се отпускат. От резкия приток на въздух в гърлото ми и на кръв в мозъка ми се разтрепервам.

Томас не спира, въпреки че фигурата, която ни нападна, се е превила на две. Едната му ръка се вдига във вяла защита, а звукът, с който засмуква въздух, е остър и тънък.

– Спри!

Вдигам ръка и Томас спира напева си. Не проговорих аз.

– Спри, спри! – проплаква фигурата и маха с ръце да се отдръпнем. – Печелите, ок? Печелите.

– Какво печелим? – виквам аз. – Какво се опитваше да направиш?

Фигурата се отдръпва назад бавно по тротоара. Между тежките вдишвания се чува нещо като накъсан смях. Фигурата излиза под светлината на уличната лампа, стискайки гръдния си кош, и сваля качулката на суитшърта си.

– Момиче е – изтърсва Томас и аз го сръгвам.

Но е прав. Момиче е, стои пред нас с кариран каскет и изглежда доста невинно. Дори се усмихва.

– Сбъркали сте улицата – казва тя.

Акцентът звучи като този на Гидиън, но повече завалва думите.

– Ако търсите Гидиън Палмър, по-добре ме последвайте.

Глава шестнадесета

Момичето се обръща на пети и тръгва без колебание. Просто така тръгва, сякаш забравила, че преди две минути ни се нахвърли и се опита да ме убие. Очаква да я последваме, преценява, че нямаме друг избор, ако искаме да стигнем при Гидиън, преди краката ни да откажат. И ние наистина тръгваме след нея, леко резервирани. Това поведение плюс това, че ни нападна, показва, че е бая дръзка, или поне нагла. Гидиън би казал така, нали?

– Само две улици по-надолу сте – казва тя. – Но тук две улици имат доста сериозно значение.

Ръката сочи дясно и завиваме заедно.

– Насам са благопристойните къщи.

Взирам се в гърба . Под карирания каскет се спуска руса коса в стегната плитка. Стъпките излъчват увереност, както и факта, че не се тревожи, че вървим зад нея. Преди малко, под уличната лампа, не ни се извини. Не изглеждаше засрамена. Нито заради това, че ни нападна, нито дори заради това, че загуби.

– Ти коя си? – питам.