Кралица на кошмара
Шрифт:
Не съм сигурен дали Томас и Кармел излизаха в пълния смисъл на думата. Технически може да се размине терминът изневяра. Но само технически. Защото и тя, и аз, и всички останали знаят, че Томас е влюбен в нея. А през последните шест месеца тя доста се постара да изглежда, че и тя си пада по него.
– Аз, ъъ, просто имам нужда малко да бъда сам, става ли, Кас?
Говори, без да ме гледа.
– Няма да се хвърля с колата от някоя скала или нещо подобно – казва той и се опитва да се усмихне. – Просто имам нужда да бъда сам.
– Томас – казвам аз.
Когато
– Добре, брат – казвам и отварям вратата. – Просто свирни, ако имаш нужда от нещо.
Слизам от колата.
Трябва да има още нещо, което мога да кажа, нещо по-добро, което мога да направя. Но най-доброто, което ми хрумва, е да гледам напред и да не се обръщам назад.
Глава тринадесета
Къщата е тиха по един тъжен начин. Това забелязвам, като влизам. Вътре няма нищо, нищо живо и нищо мъртво, и по някаква причина това не ме кара да се чувствам в безопасност, а празен. Шумовете, които произвежда, щракането на ключалката на входната врата и скърцането на пода, са кухи и обикновени. А може би само така ми се струва, защо се чувствам сякаш съм в средата на замръзнал кадър от влакова катастрофа. Всичко наоколо ми се смазва и разпада и като че ли няма какво да се направи. Връзката на Томас и Кармел се срива. Анна е разкъсвана на парчета. А аз не мога да направя нищичко, мамка му.
Не съм си казал и пет приказки с майка ми, след като последно се скарахме за това, че искам да отида да търся Анна в ада, затова, когато минавам покрай прозореца на кухнята и я виждам в задния двор, седнала с кръстосани крака пред олющената череша, почти подскачам. Облечена е в лека лятна рокля, а около нея са запалени няколко бели свещи, поне три. Над главата се носи дим от нещо, може би от ароматни пръчици, и изчезва нагоре. Не разпознавам това заклинание, затова излизам през задната врата. Напоследък заклинанията на майка ми са най-вече с търговски цели. Само при специални обстоятелства прави нещо за себе си. Така че, бог да ми е на помощ, но ако прави заклинание, за да не мога да изляза от къщата или да не мога да правя нищо опасно, ще се изнеса.
Не казва нищо, когато се приближавам, дори не се обръща, когато сянката ми пада над нея. На ствола на дървото е облегната снимка на Анна. Онази, която откъснах от страницата на вестника миналата есен. Винаги я държа в мен.
– Откъде я взе? – питам аз.
– Взех я от портфейла ти тази сутрин, преди да излезеш с Томас – отговаря тя.
Гласът е тъжен и спокоен, сякаш все още е в заклинанието, което прави. Отпускам ръце. Бях готов да се втурна и да грабна снимката, но волята ми се оттече от мен.
– Какво правиш?
– Моля се – казва простичко тя, а аз потъвам в тревата до нея.
Пламъците на върха на свещите са толкова малки и нетрепващи, че можеха да бъдат нарисувани. Димът, който видях да се издига над главата на майка ми, идва от парче восък с грозде вътре, сложено върху плосък камък, което гори с тих синьо-зелен
– Ще има ли ефект? – питам аз. – Тя ще го почувства ли?
– Не знам – отговаря тя. – Може би. По-вероятно не, но все пак се надявам. Тя е толкова далеч. Отвъд границата.
Не казвам нищо. Тя е достатъчно близо до мен, свързана с мен достатъчно силно, че да намери пътя си обратно.
– Имаме прогрес – казвам. – Камата. Можем да я използваме.
– Как да я ползвате?
Гласът е леко сподавен; все още предпочита да не знае.
– Може би е възможно да отворя врата. Или самата тя да е вратата. Може да успеем да я отворим.
Клатя глава.
– Томас го обяснява по-добре. Всъщност и той не може.
Майка ми въздъхва, заглежда се в снимката на Анна. На нея тя е момиче на шестнайсет, с тъмнокафява коса и бяла блуза, и с усмивка, която сякаш не е точно там.
– Знам защо трябва да го направиш – казва майка ми най-накрая. – Но не мога да се накарам да го поискам. Разбираш ли ме?
Кимам. Това е най-доброто, на което мога да се надявам, и, честно казано, е повече, отколкото мога да очаквам. Тя поема дълбоко дъх и духва всички свещи наведнъж, без да завърта глава, което ме кара да се усмихна. Това е един стар вещерски парти трик, който правеше често, като бях малък. После загасва восъка с гроздето и се пресяга за снимката на Анна. Подава ми я. Докато я прибирам в портфейла си, тя дърпа тънък бял плик, който е бил затъкнат под коляното .
– Това пристигна днес по пощата. За теб е. От Гидиън.
– Гидиън? – казвам разсеяно и взимам плика.
Малко е странно. Като ни праща нещо по пощата, обикновено е голям колет с книги и меденки с шоколадово покритие, които майка ми много обича. Но когато го късам и изсипвам съдържанието в дланта си, всичко, което изпада, е една стара, размазана снимка.
Чувам как майка ми събира свещите и восъкът удря по восък. Казва ми нещо, задава ми някакъв неясен въпрос, докато обикаля около дървото и остъргва по камъните разтопените вадички. Но не чувам какво ми казва. Само седя и гледам снимката в ръката си.
На нея една закачулена фигура в роба стои пред олтар. Зад нея има още фигури, облечени в сходни червени роби. Това е снимка на Гидиън, който изпълнява някакъв ритуал с моята кама в ръката му. Но не това е причината мозъкът ми да спре. А фактът, че останалите фигури на снимката също, изглежда, държат моята кама. Има поне пет идентични ножа на снимката.
– Какво е това? – питам и я показвам на майка ми.
– Това е Гидиън – отговаря разсеяно тя, но после спира, като вижда камите.
– Виждам, че е Гидиън – казвам. – Но кои са другите? И какво, по дяволите, са тези?
Соча ножовете. Ще ми се да мисля, че са имитации. Играчки. Но защо? И какво ако не са? Има ли и други по света, които правят това, което правя аз? Как така не съм знаел? Това е първата ми мисъл. Втората ми мисъл е, че може би гледам хората, които са създали камата. Но няма как да е така. Според баща ми, а и според Гидиън, камата е буквално по-стара от пръстта.
Майка ми все още се взира в снимката.