Кралица на кошмара

Блейк Кендар

Когато казвам това, те двамата поемат дълбоко въздух. Поглеждам ги, очукани и подпетени като чифт стари обувки. Те са смели; показаха много повече смелост, отколкото очаквах или отколкото имах право да искам от тях.

– Ако ще трябва да го направя сам, разбирам напълно. Но ще я измъкна оттам.

Когато съм на половината път до колата, те започват да се карат. Чувам „самоубийствена мисия“ и „осъден на провал опит да се преборя с мъката“ – и двете казани от Кармел. После съм твърде далеч, за да

чуя как продължава спорът.

Вярно е това, което казват хората – че отговорите само водят до още повече въпроси. Винаги ще има какво да се разкрие, какво да се научи, какво да се направи. Сега знам, че Анна е в ада. И сега трябва да намеря начин да я извадя оттам. Седя на масата в кухнята, ръчкам с вилицата един от омлетите с гъби на майка ми и се чувствам като натъпкан в оръдие. Има толкова много за вършене. Какво, по дяволите, правя тук, седейки пред сгънато на две джобче от яйца и сирене.

– Да ти препека ли хляб?

– Няма нужда.

– Какво става?

Майка ми седи, загърната в халат, изглежда преуморена. Снощи добавих още няколко бели косъма на главата , като се прибрах с натъртен череп. Тя остана будна, докато аз спях, и ме вдигаше на всеки час и половина, да се увери, че нямам сътресение и че няма да умра. Не ми задаваше въпроси. Предполагам, че облекчението да ме види жив е било достатъчно.

А може би част от нея не иска да знае.

– Това с барабана проработи – казвам тихо. – Видях Анна. Тя е в ада.

Очите се просветляват и прегарят в интервал от едно премигване.

– Ада? – пита тя. – Огън и жупел? Малко червено човече с голяма вила и заострена опашка?

– Смешно ли ти се струва?

– Разбира се, че не – отговаря тя. – Просто не съм вярвала, че наистина съществува.

Не знае и как да продължи.

– Длъжен съм да отбележа, че не видях никакви заострени опашки. Но тя е в ада. Или някакво място подобно на това. Едва ли има значение дали е адът или не.

Майка ми въздъхва.

– Предполагам, че десетилетия убийства се изкупват трудно. На мен не ми се струва честно, но… няма какво да направим, миличък.

Изкупление. Тази дума ме кара да загледам така кръвнишки, че е възможно от очните ми ябълки да се вдига пара.

– Ако ме питаш аз какво мисля – казвам, – просто всичко се прееба.

– Кас.

– И смятам да я измъкна оттам.

Майка ми свежда поглед към чинията.

– Знаеш, че не е възможно. Знаеш, че не можеш.

– Аз пък мисля, че мога. Вчера с приятелите ми отворихме прозорец между това тук и ада и съм готов да се обзаложа, че можем да отворим и врата.

Следва дълга, къкреща тишина.

– Това е невъзможно и дори опитът да го направиш най-вероятно ще е достатъчен да те убие.

Опитвам се да не забравям факта, че тя ми е майка и нейната работа е да ми

казва как това е невъзможно, затова леко кимам. Но тя ме усеща и се накокошинва. На един дъх изстрелва хиляди заплахи как ще ме изсели от Тъндър Бей, как ще ми забрани да се виждам с Томас и всякакви други вещици. Дори казва, че ще вземе камата и ще я изпрати на Гидиън.

– Ти никого ли не слушаш? Като ти казвам нещо или Гидиън, като ти говори, не ни ли чуваш?

Устните са свити в тънка, посиняла линия.

– Това, което се е случило с Анна, ми къса сърцето. Не е честно. Може би е най-нечестното нещо, което съм чувала. Но ти няма да правиш такива опити, Кас. Абсолютно не.

– Да, ще направя – изръмжавам. – И не става дума само за нея. А и за него. Копелето, което уби баща ми. И той е там. Затова ще го намеря и ще го убия отново. Ще го убия хиляда пъти.

Тя започва да плаче, а аз самият съм опасно близо до същото.

– Да я беше видяла, мамо.

Трябва да ме разбере. Не мога да седя на тази маса и да ям яйца, когато знам, че тя е там, в капан. Има само едно нещо, с което трябва да се занимавам, а не знам откъде да започна.

„Обичам я“, почти го казвам. „Какво би направила ти, ако татко беше там?“ Почти го казвам. Но съм изцеден. Тя бърше сълзи от бузите си и знам, че сега си мисли колко много, много ни струваше всичко това. Но аз вече не мога да мисля за това. Адски съжалявам, но не мога. Дори заради нея не мога да го направя. Не и когато имам работа да върша.

Вилицата издрънчава в чинията ми. Край с яденето. Край и с училището. Остават само четири дни и по-голямата част от времето ще е запълнена с мили приказки и надъхване за лятото. Взех си последния изпит в четвъртък и изкарах 5+. На кого ще му се занимава да ме изключва.

На черните лабрадори май не трябва да им се дава да ядат бисквити с фъстъчено масло. Изглежда, не трябва да им се дава и мляко да пият. Но пък със сигурност обичат и двете неща. Главата на Стела е забита в скута ми, а тялото е качено на тъмночервените възглавнички на дивана, на който седя. Очите като на бебетюленче, прескачат от лицето ми към чашата с мляко, затова я накланям, за да може големият розов език да заработи. Когато приключва, пуска благодарна лига по дланта ми.

– Пак заповядай – казвам и я почесвам.

И без това не ми се ядеше. Дойдох в магазина веднага след незакуската си, за да се видя с Морфран. Явно двамата с Томас са стояли будни през по-голямата част от нощта, обсъждайки ритуала, защото зад стъклата на очилата му имаше едно такова умислено, съчувствено изражение и веднага ме сложи да седна на дивана и ми донесе закуска. Защо хората непрестанно се опитват да ме хранят?

– Ето, изпий това – казва Морфран, който се появява от нищото.