Кралица на кошмара
Шрифт:
– Кас, ти мислиш в агрегатни състояния – обяснява Томас и се усмихва на Морфран, който, трябва да призная, изглежда силно впечатлен от внука си в момента. – Спомни си какво каза Рийка. Не знам как така не загрях по-рано. Не мисли за ножа. Мисли за формата, която стои зад ножа, мисли за това какво представлява ножът в същността си. Това изобщо не е нож. Това е портал, замаскиран като нож.
– Тръпки ме побиват от теб в момента.
– Просто трябва да намерим хората, които могат да ни кажат как да го използваме в пълната му сила – казва Томас, като вече
Усещам раницата си тежка сега, като знам, че нося в нея цял портал. Томас е толкова развълнуван, че всеки момент може да се изстреля във въздуха, но аз все още не мога да осмисля това, което иска да направи. Иска да отворим ножа. Казва, че от другата страна на камата е адът на Анна? Не. Ножът си е нож. Нали съм го държал в ръката си. От другата страна на ножа е… другата страна на ножа. Но тази хрумка е единственото нещо, с което разполагаме в момента, и всеки път, когато поставя под въпрос доколко е възможно всичко това, което казва, той ми се усмихва все едно е Йода, а аз съм някакъв тъпунгер, с когото Силата не е.
– Ще ни трябва Гидиън със сигурност. Трябва да разберем повече за това откъде идва ножът и как е бил използван в миналото.
– Добре – казвам.
Томас кара малко по-бързо и малко по-невнимателно от необходимото. Когато рязко набива спирачки на знака „стоп“ пред гимназията, почти се забивам в предното табло.
– Кармел продължава да не вдига – мърмори си той. – Дано не се налага да влизаме да я търсим.
Едва ли. Като изкачваме хълма, виждаме, че почти цялото училище е наизлязло на тревата и в паркинга отпред. Много ясно. Последният учебен ден е. Съвсем бях забравил.
На Томас не му отнема много време да установи локацията на Кармел; русата коса блести в няколко нюанса по-светло от всички останали. Тя е в средата на голяма групичка, смее се, чантата е на земята, облегната на крака . Когато чува познатото бръмчене на форда на Томас, очите се стрелват към нас и лицето се напряга. После усмивката се връща на лицето , сякаш никога не го е напускала.
– Може би да изчакаме и да се обадим по-късно – казвам, без да знам защо.
Въпреки статута на кралица на гимназията Кармел на първо място е наша приятелка. Или поне така беше.
– За какво? – пита Томас. – Тя ще иска да чуе това.
Не казвам нищо, докато той паркира на първото свободно място и дърпа ръчната. Може би е прав. Все пак досега винаги е искала да знае.
Когато излизаме от колата, Кармел е обърнала гръб към нас. Тя е сред кръг от хора, но пак успява някак си да изглежда сякаш тя е центърът му. Всички са леко обърнати към нея, дори когато не говори тя. Нещо не е както трябва и изведнъж ми идва да хвана Томас за рамото и да го дръпна обратно. „Нямаме място тук“, крещи кръвта ми, но не знам защо. Хората около Кармел съм ги виждал и преди. Разменял съм си по няколко думи с тях и винаги са били достатъчно дружелюбни. Натали и Кейти са там. Там са и Сара Съливан и Хайди Трико. Момчетата в групата са останките от Армията на троянците:
– Кармел – провиква се Томас и изтичва последните няколко стъпки до нея.
– Здрасти, Томас – казва тя и се усмихва.
На мен не ми казва нищо и нито един от останалите не ми обръща кой знае какво внимание. Всички гледат Томас с хищнически изражения, а той не забелязва нищо.
– Здрасти – казва той и когато тя не отговаря нищо повече, а само стои и го гледа с очакване, той започва да пелтечи. – Ъъ, не вдигаше като ти звънях.
– Да, бях в компания – отговаря тя със свиване на рамене.
– Ти нямаше ли мононуклеоза или нещо такова? – прекъсва ги Дерек и се ухилва нагло. – Макар че не знам от какво може да си я прихванал.
Томас сякаш се смалява с няколко сантиметра. Ще ми се да кажа нещо, но Кармел е тази, която трябва да се намеси. Това са нейните приятели и във всеки нормален ден би трябвало да знаят да не се заяждат с Томас. Във всеки нормален ден Кармел веднага би ги скастрила с поглед само защото го зяпат твърде много.
– Ами, ъъ, може ли да говорим с теб за малко?
Томас е натъпкал ръце в джобовете; няма как повече да личи, че му е неудобно, дори да започне да подритва пръстта с обувка. А Кармел просто стои сякаш това не я засяга.
– Добре – казва тя с още една полуусмивка. – Ще ти се обадя по-късно.
Томас не знае какво да направи. На върха на езика му е да попита какво става, какво се случва, а аз едва се спирам да държа собствената си уста затворена, да му кажа да си мълчи, да не им дава нищо повече. Те не заслужават удоволствието да гледат лицето му в момента.
– А може би утре – казва Дерек и пристъпва към Кармел. Гледа я по начин, който кара стомахът ми да се обърне. – Тази вечер ще излизаме, нали?
Той я докосва, ръката му се увива като змия около кръста и Томас пребледнява.
– Може би ще ти се обадя утре – казва Кармел.
Тя не се отдръпва от хватката на Дерек, а лицето не трепва, докато това на Томас се смачква.
– Хайде – казвам накрая и хващам рамото му.
В секундата, когато го докосвам, той се завърта и тръгва към колата, почти тичайки, унижен и смазан по начини, които не искам да си представям.
– Какво, майка му стара, се случва, Кармел? – казвам, а тя скръства ръце.
За момент ми се струва, че може да се разплаче. Но в крайна сметка не прави нищо друго, освен да забие поглед в земята.
По пътя от училище към къщата ми в колата цари пълна тишина. Не ми хрумва нищичко да кажа и се чувствам безполезен. Личи липсата ми на опит с приятелства. Томас изглежда сякаш всеки момент ще се разпадне като изсъхнало листо. Някой друг би се сетил за нещо, за някакъв анекдот или история. Някой друг би знаел какво да направи, освен да седи на мястото до водача и да се чувства неудобно.