Кралица на кошмара
Шрифт:
– Така ли? Ми ако ще е повече от халба, казвай отсега да почвам да точа – отговарям и той се ухилва.
До шкафчето му сме, говорим за ритуала, който все още не му е напълно ясен. Но все пак е минал само ден и половина. Кръвта, за която говори, е проводникът, връзката с другата страна или пък цената в замяна. Не съм сигурен кое точно. От думите му ми се струва, че е и двете – и мостът, и таксата за преминаване на моста. Явно от другата страна е като път с винетка. Той е малко нервен, докато говорим, мисля, че защото усеща колко съм нетърпелив. Сигурно му е ясно и че не съм
Томас изправя стойка, когато се приближава Кармел, която изглежда десет пъти по-добре от нас, както обикновено. Косата е на висок кок, който подскача оптимистично в метла от русо. Блясъкът на сребърните гривни ми бърка в очите.
– Здрасти, Томас – казва тя. – Здрасти, зомби Кас.
– Здрасти – казвам. – Разбра ли какво стана?
– Да, Томас ми каза. Страшничко, а?
Свивам рамене.
– Не беше толкова зле. Рийка е доста яка всъщност. Трябваше да дойдеш.
– Ами, може би щях, ако не бях изритана от клуба.
Тя свежда очи и Томас веднага започва да се извинява за Морфран, като настоява, че не му е било работа да се меси, а Кармел кима, като не вдига поглед от пода.
Нещо се случва зад дългите мигли на Кармел. Тя си мисли, че не я гледам или може би че съм твърде изтощен да забележа, но въпреки умората си аз виждам какво е и това кара дъхът ми да спре. Кармел се радва, че е изритана от клуба. Някъде измежду дълбането на руни и забождането за стената с вила всичко това е дошло в повече. Виждам го в очите : в начина, по който се спират със съжаление върху Томас, когато той не я гледа, и в начина, по който мигат с престорен интерес, докато разказва за ритуала. А през цялото време Томас просто продължава да се усмихва, напълно сляп за факта, че тя на практика вече си е тръгнала. Чувството е като че ли съм гледал последните десет минути от някой филм преди останалото.
Това да прекарам цяла учебна година в едно и също училище не съм го правил от осми клас и трябва да призная, че е доста досадно. Понеделник е, последна учебна седмица, и ако ми се наложи да подпиша още един годишник, ще го подпиша с кръвта на собственика му. Хора, с които никога не съм си говорил, идват при мен с химикалка и усмивка и с надеждата да получат нещо по-лично от „приятно лято“, когато в действителност такива надежди са обречени. А освен това няма как да не заподозра, че истинската причина да идват при мен е, че искат да им напиша нещо загадъчно или откачено, да им дам нов материал за мелницата за слухове. Съблазнително е, но засега пазя поведение.
Когато някой потупва рамото ми и се обръщам, за да видя Кайт Хект, с която издъних срещата преди две седмици, почти се скривам в шкафчето си.
– Здрасти, Кас – усмихва се тя. – Ще ми подпишеш ли годишника?
– Абсолютно – казвам и го взимам, като панически се опитвам да измисля нещо лично, но всичко, което се върти в главата ми, е „приятно лято“.
Написвам името и после запетая. А сега какво? „Извинявай, че се разкарах от срещата ни, но ми напомняш на едно момиче, което убих преди време.“ А може би: „Нямаше да се получи между нас. Момичето, което обичам, би те изкормило.“
– Имаш ли яки планове
– Ъм, не знам. Може да попътувам малко.
– Но ще се върнеш есента, нали?
Веждите са повдигнати любезно, но това са просто учтивости. Кармел каза, че Кайт е започнала да излиза с Куентин Дейвис два дни след случката в кафенето. С облекчение го разбрах, а сега със същото облекчение разбирам, че на пръв поглед тя въобще не ми се сърди.
– Това е добър въпрос – казвам, преди да се откажа и да надраскам „да изкараш едно страхотно лято“ в ъгълчето на страницата.
Глава десета
Гледам през прозореца на колата на Кармел; няма никаква светлинка отвън освен звездите и отразеното в небето бледо сияние на града зад нас. Томас чакаше да стане новолуние. Каза, че това е най-доброто време за призоваване на духове. Също така каза, че ще е от помощ, ако сме близо до мястото, където Анна е минала от другата страна, затова сме се запътили към развалините на старата викторианска къща. Знам, че има смисъл. Знам, че е подходящо. Но мисълта за това кара устата ми да пресъхва, а Томас реши да обясни всичко чак когато стигнем, защото аз не можех да стоя мирен и да слушам, докато бяхме в магазина преди тръгване.
– Сигурен ли си, че си готов за това, Кас? – пита Кармел и ми хвърля поглед в огледалото за обратно виждане.
– Ще се наложи да бъда – казвам и тя кима.
Когато Кармел реши да направи ритуала с нас, бях изненадан. От онзи път, в училищния коридор, когато видях тази незаинтересованост да се прокрадва в погледа , не мога да гледам на нея по същия начин. Но може и да бъркам. Може би халюцинирам. Три часа сън, осеян с видения как приятелката ти се самоубива, дават такъв ефект.
– Може въобще да не се получи, нали го знаеш? – казва Томас.
– Виж, няма проблем. Важното е, че опитваш. Само това можем да направим.
Думите и гласът ми звучат разумно. Нормално. Но това е само защото няма за какво да се тревожа. Ще се получи. Томас е като цигулка с опънати струни и не ми е нужен камертон, за да усетя вълните от сила, които струят от него. Както каза леля Рийка, той си е баш вещер.
– Хора – казва той. – Хайде, като свърши всичко това, да отидем да хапнем бургери или нещо, а?
– Мислиш за ядене точно сега? – пита Кармел.
– Да беше постила последните три дни, карайки само на гадните пречистващи отвари от хризантема на Морфран и на пари от сварено седефче, и ти щеше да говориш за ядене.
Кармел и аз се споглеждаме в огледалото и се ухилваме.
– Не е лесно да станеш проводник на магия – продължава той. – Направо умирам от глад.
Слагам ръка на рамото му.
– Пич, като мине това, ще ти купя цялото меню.
Умълчаваме се в колата, когато отбиваме по пътя към къщата на Анна. Част от мен очаква след завоя къщата да изплува в периферното ни зрение, все още там, все още гниеща върху разклатените си основи. Но вместо това има празно пространство. Фаровете на Кармел осветяват алеята пред къщата, а алеята води до едно тлъсто нищо.