Кралица на кошмара
Шрифт:
– Нещо се мъчи да ви тегли назад, а друго се опитва да ви тегли напред. И това ме притеснява най-много, ако трябва да съм честен. Трудно ми е да си държа езика зад зъбите.
– Относно какво?! – натъртвам аз. – Какво знаеш?
Морфран ме поглежда през дима, но аз не свеждам очи. Няма просто да зарежа всичко така. Не мога. Дължа го. И нещо повече. Не мога да понеса мисълта, че тя страда.
– Просто престанете, хайде стига вече – казва той, но го чувам в гласа му. Изгубил
– Какво знаеш, Морфран?
– Знам… – въздиша. – Знам кой може да знае нещо.
– Кой?
– Мис Рийка.
– Леля Рийка? – пита Томас. – Какво може да знае тя?
Обръща се към мен.
– Ходех у тях, като бях малък. Не ми е точно леля, а нещо като приятелка на семейството, нали се сещаш. Не съм я виждал от години.
– Изгубихме връзка – свива рамене Морфран. – Случва се понякога. Но ако Томас те заведе при нея, тя ще говори с теб. Цял живот е била финска вещица.
Финска вещица. Тази фраза ме кара да искам да оголя зъби и да покажа козината си. Майката на Анна, Малвина, е била финска вещица. Затова е успяла да прокълне Анна и да я затвори в къщата. Веднага след като е прерязала гърлото .
– Тя не е такава – прошепва Томас. – Не е като нея.
Въздухът се измъква от дробовете ми и му кимвам с благодарност. Вече не ми пречи, че понякога следи мислите ми. Не го прави нарочно. А като се има предвид как ярко ми изникна споменът за Малвина, дендритите му сигурно са светнали като коледна елха.
– Ще ме заведеш ли при нея? – питам.
– Ами, защо не – свива рамене той. – Но едва ли ще се върнем с нещо повече от чиния бисквити с джинджифил. Тя не беше баш „с всичкия си“ още като бях малък.
Кармел седи встрани и тихо гали Стела. Гласът прорязва дима.
– Ако наистина го преследват видения, може ли тази Мис Рийка да ги накара да спрат?
Поглеждам я остро. Никой не отговаря и след няколко дълги секунди тя свежда поглед към пода.
– Добре – казва тя. – Давайте да тръгваме тогава.
Морфран прави няколко облачета с лулата и клати глава.
– Само Кас и Томас. Без теб, момиче. Рийка няма да те пусне да влезеш през вратата.
– Как така? Защо не?
– Защото отговорите, които те търсят, ти не искаш да ги чуеш – отговаря Морфран. – Цялото ти същество се противи на всичко това и то струи от теб на вълни. Ако отидеш с тях, няма да стигнат доникъде.
Той натъпква пепелта в лулата си. Поглеждам Кармел. В погледа се чете, че е засегната, но не се чувства виновна.
– Тогава няма да ходя.
– Кармел – започва Томас, но тя го прекъсва.
– И ти не трябва да ходиш. Нито един от двама ви – бих се обадил, но тя гледа Томас. – Ако
Тя се завърта на пети и излиза от стаята. Вече е излязла от магазина, преди да мога да кажа, че не съм бебе и не ми трябват настойници, детегледачки или скапан психолог.
– Какво става днес? – питам Томас, но от начина, по който долната му челюст виси, е очевидно, че и той не знае.
Глава осма
Рийка, лелята на Томас, живее в шибаната среда на нищото – координати: някъде на север. Караме по черни пътища без табели вече поне десет минути. Няма жива душа, само дървета и още дървета, после малка полянка и след това пак дървета. Ако не е идвал тук от години, не знам как си мисли, че ще се ориентира толкова лесно.
– Загубихме ли се? Нали ще си признаеш, ако сме се загубили?
Томас се усмихва, може би малко нервно.
– Не сме се загубили. Поне засега. Може пътищата да са се променили от последния път.
– И кой, по дяволите, ги е променил? Строителна фирма „Катеричките“? Дори не личи някой да е минавал по тези пътища през последните десет години.
Поглеждам плътната дървесна маса около нас. Зеленината се е завърнала и е запълнила зимната празнота. Вече завивахме толкова много пъти, че нямам никаква представа в каква посока се движим. Май че на северо-запад.
– А! Ето го! – изграчва Томас.
Надигам се в седалката. Приближаваме малка бяла ферма. Около верандата има ранни стръкове в цветна градина, през която води пътека от каменни плочи. Когато Томас спира на бледия чакъл на алеята за коли, натиска клаксона.
– Дано си е вкъщи – промърморва той, докато излизаме от колата.
– Тук е яко – казвам и наистина го мисля.
Учудвам се, че няма съседи; земята наоколо си струва. Около двора внимателно са засадени дървета, които крият къщата от пътя, но се разтварят пред нея като прегръдка.
Томас се стрелва по стълбичките на верандата като развълнувана хрътка. Сигурно така е изглеждал и като дете, когато е идвал да види леля си Рийка. Чудя се защо с Морфран са загубили връзка. Когато почуква по входната врата, сърцето ми се свива не само защото искам да получа отговори на въпросите си, а и защото не искам да виждам разочарованото изражение на Томас, ако Рийка не си е вкъщи.
Нямам от какво да се притеснявам. Тя отваря на третото почукване. Сигурно е стояла на прозореца, откакто е чула колата. Не си представям, че често идват гости чак дотук.