Кралица на кошмара
Шрифт:
– А може би е повече от това – казва Морфран и се извръща.
Избърсва ръце в кухненска кърпа и ми хвърля кос поглед по начин, който винаги ме кара да се чувствам сякаш съм просто един никаквец с острие в ръка.
– Това нещо в раницата ти вече не служи на обиамана. Но на какво служи?
– На мен – казвам. – То е създадено да служи на мен. На рода ми.
– Може би – отговаря той. – Или пък твоят род е създаден да служи на него? Колкото повече говоря с теб, толкова повече главата ми се пълни с вятър. Тук се случва повече от едно нещо; усещам го като гръмотевична
Повдига брадичка към внука си.
– И ти, Томас. Не съм те възпитал да стоиш на страничната линия.
До мен Томас изправя гръб и ме поглежда бързо, сякаш съм урок, който са го хванали, че не е прочел.
– Може ли да не говорите толкова зловещо толкова рано сутрин? – пита Кармел. – Това не ми харесва. В смисъл какво се очаква от нас да направим?
– Да претопим този нож, докато се превърне в безформено парче метал, и да го заровим – казва Морфран, като потупва с длан коляното си, давайки знак на черния лабрадор да го последва в спалнята му. – Но ти никога няма да направиш това.
Преди да излезе от кухнята, той се спира и поема дълбоко дъх.
– Виж, хлапе – казва той, гледайки в пода. – Обиаманът беше най-извратеното, хищно нещо, което съм имал нещастието да срещна. Анна го завлече някъде далеч от този свят. Понякога трябва да приемеш, че си изпълнил призванието си. Трябва да я оставиш да почива.
– Супер ни се получи този разговор, няма що – казва Кармел, докато кара към училище. – Какво каза Гидиън тази сутрин?
– Не вдигна. Оставих му съобщение – отговарям.
Кармел продължава да дудне още известно време как не харесва какво е казал Морфран и как се обръща стомахът от цялата тази работа, но аз я слушам само с едно ухо. Другото е обърнато към Томас, който, мисля, все още се опитва да хване това, което Морфран усеща спрямо камата. Тъй като изглежда все едно има запек, предполагам, че не му се удава кой знае колко.
– Дайте просто да изкараме деня – казва Кармел. – Да си завършим годината както трябва и после ще му мислим. Може да си потърсим някой друг призрак този уикенд.
Клати глава.
– Или пък трябва да зарежем всичко за известно време. Поне докато чуем какво ще каже Гидиън. Мамка му! Забравих да направя списък на украсите за церемонията по завършването.
– Ама ти не завършваш тази година.
– Което не значи, че не се занимавам с организацията на церемонията.
Тя изпухтява.
– Е? Това ли правим? Седим мирно и чакаме Гидиън?
– Или Анна да се появи пак – казва Томас и Кармел му хвърля остър поглед.
– Да – казвам. – Май това е планът.
Как се озовах тук? Не беше съзнателно решение. Поне нямам такова чувство. Когато Кармел и Томас ме оставиха пред къщи след училище, идеята ми беше да изям две порции спагети с кайма и да вегетирам пред телевизора. Така че какво правя в колата на майка ми четири часа и не знам колко километра магистрала по-късно, взирайки се в туфа комини, издигащи се в притъмнялото небе като угаснали вулкани?
Беше нещо, изплувало от дъното на паметта ми, нещо, което Руди Бристол-Маргаритката ми каза около месец след като къщата на Анна се пръсна
– Става дума за някакво място в Дулут, Минесота. Завод, наречен „Холандска стомана“. През последните десетина години от време на време намират останките на някой скитник там – каза Маргаритката. – Всъщност намират по няколко накуп, но мисля, че е, защото рядко проверяват. Трябва някой да се обади за счупен прозорец или че някакви хлапета си правят купон на паркинга, за да пратят човек на оглед. Заводът е затворен отдавна, от шейсетте насам.
Тогава се усмихнах. Следите, които Маргаритката намира, са съмнителни в най-добрия случай, състоящи се от неубедителни и неконкретни факти. Когато се срещнах с него за пръв път, му казах да проучва по-добре. Той ме погледна като куче, пред което си изял последната хапка от хамбургера си. За Маргаритката цялата магия е в неизвестното. Него го вълнуват възможностите и му харесва сам да запълва празните места, като си доизмисля. Романтизмът на Ню Орлиънс спрямо немъртвите селения е в кръвта му. Но аз го приемам такъв, какъвто е.
Очите ми шарят по старите сгради на „Холандска стомана“, където нещо убива бездомници от поне десетилетие. Тухлени здания се разпростират нашироко с два много високи комина сред тях. Прозорците са малки, целите в прах и мръсотия. Повечето са заковани с кръстосани дъски. Сигурно ще трябва да счупя нещо, за да вляза. Подхвърлям леко камата в ръка и излизам от колата.
Докато обхождам сградите, дълги стръкове изсъхнала трева шептят в краката ми. Като вдигам поглед, отзад виждам тъмната, кипяща маса на Горно езеро. Карах четири часа, а езерото още е с мен.
Когато минавам зад ъгъла и виждам една врата, която зее открехната със счупена ключалка, нещо ме свива в гърдите и цялото ми тяло затрептява. Не съм искал да идвам. Нямам причина да съм тук. Но сега се задъхвам от вълнение. Не съм се чувствал толкова концентриран, толкова притеглен от нещо необяснимо, откакто се изправих пред обиамана. Пръстите ме сърбят, докато стискат дръжката на камата, и пак го има това странно познато чувство, че тя е част от мен, слята с кожата ми, просмукана в костите ми. Не бих могъл да я изпусна, дори и да искам.
Въздухът в завода е кисел, но не е застоял. Мястото е дом за безброй гризачи и те го раздвижват. И все пак е кисел. Под прахта се крие смърт във всеки ъгъл. Дори сред изпражненията на плъховете. Хранили са се с мъртви неща. Но не усещам разложена плът; едва ли ме чака миризлива торба месо зад някой ъгъл да ми кимне за поздрав с проядено лице. Как го каза Маргаритката? „Когато ченгетата откриват още трупове, те на практика са мумифицирани. Само кости и пепел. Просто ги изнасят навън, все едно ги смитат под килима. Никой не говори много за това.“