Кралица на кошмара
Шрифт:
– Издъних се – казвам, забил поглед в чинията. – Трябваше да внимавам повече.
– Но се справи с него, нали?
– Не и преди да блъсне Томас през един прозорец и почти да направи Кармел на шиш кебап.
Изведнъж апетитът ми изчезва. Дори сладкото „Саскатуун“ не ме блазни.
– Не бива да идват с мен повече. Не биваше изобщо да го допускам.
Майка ми въздъхва.
– Не мисля, че въпросът беше дали ще го „допуснеш“, Кас. Не мисля, че можеше да ги спреш.
Тонът е любвеобилен, тотално липсва обективност. Грижа я е за тях. Разбира
– Просто е ново за тях и им е интересно – казвам.
Ненадейно в мен се надига гняв, който стискам зад зъбите си.
– Но това не е шега работа и можеше да умрат, и какво мислиш ще се случи, като го вдянат?!
Лицето на майка ми е спокойно, не изразява почти никаква емоция, освен че леко е свила вежди. Набожда късче пържено яйце и го дъвче тихо. После казва:
– Мисля, че ги подценяваш.
Може би е така. Но не бих ги обвинил, ако избягат след това, което се случи в събота. Нямаше да ги обвиня и ако бяха избягали, след като Майк, Уил и Чейс бяха убити. Понякога ми се ще аз да бях избягал.
– Трябва да тръгвам за училище – казвам и бутвам стола назад, оставяйки храната недокосната.
Камата вече е пречистена и е готова да излезе от буркана, но я подминавам. Може би за пръв път в живота си не я искам.
Първото нещо, което виждам, като взимам завоя към коридора с шкафчетата, е как Томас се прозява. Облегнал се е на моето шкафче с книга под ръка, облечен в сива тениска, която е напът да се прокъса на няколко места. Гледката ме кара да се усмихна. Толкова сила, събрана в човек, който изглежда като да се е пръкнал от кош с мръсно пране. Като ме вижда, той ми маха и лицето му се разтяга в широка, приветлива усмивка. После пак се прозява.
– Извинявай – казва. – Нещо ми е зор да се наспя след събота.
– Якото парти, а, Томас? – чува се саркастичен глас зад нас.
Като се обръщам, виждам тумба хора, повечето от които не познавам. Ехидният коментар идва от Кристи някоя си – аз си мисля „на кого му пука“, но Томас е свил устни и е забил поглед в шкафчетата, сякаш иска да потъне в тях. Поглеждам небрежно към Кристи.
– Продължавай да говориш така и няма да живееш дълго.
Тя премигва, не може да прецени дали се шегувам или не, което ме кара да се ухиля нагло. Тъпите слухове са доста полезни. Групичката отминава безмълвно.
– Не им обръщай внимание. Ако бяха там, щяха да напълнят гащите.
– Така е – казва той и изправя гръб. – Виж, съжалявам за събота. Много съм тъп, да се надвеся така през капандурата. Благодаря, че ми отърва кожата.
За момент в гърлото ми засяда буца, която има вкус на благодарност и изненада. После я преглъщам.
– Няма за какво да ми благодариш – казвам и си мисля: „Спомни си кой те набута там на първо място.“ – Не беше кой знае какво.
– Сигурно – свива рамене той.
С Томас караме заедно първи час по физика този срок. С негова помощ може и да вържа петица. Всички тези глупости за лостове и опорни точки, за скоростта и масата все едно
На път към стаята минаваме покрай Кайт Хект, която проявява особено старание да гледа в максимално противоположна посока. Чудя се дали сега и тя ще започне да разправя слухове за мен. Предполагам, че не мога да се сърдя, ако го направи.
Само за момент мяркам Кармел преди пети час самостоятелна подготовка, който караме заедно. Въпреки че е третата глава на нашето странно трио ловци на призраци, статутът на кралица на гимназията е непокътнат. Социалният календар е запълнен, както винаги. Член е на ученическия съвет и на няколко други скучни училищни клубове. Интересно е да я гледам как прескача от единия свят в другия с такава лекота.
Влизам в стаята и, както обикновено, сядам срещу Кармел. Томас още го няма. Веднага ми става ясно, че тя не е толкова щедро настроена, колкото него. Погледът едва-едва се надига от тетрадката, когато сядам.
– Трябва да се подстрижеш.
– Харесва ми по-дълга.
– Да, ама така ти влиза в очите – казва тя и поглежда право в мен. – И ти пречи да виждаш като хората.
Следва кратка схватка на индиански поглед, по време на която решавам, че когато почти са те заболи като пеперуда в хербарий, заслужаваш поне едното извинение.
– Съжалявам за събота. Беше глупаво и не прецених правилно. Знам това. Тази работа е опасна…
– Стига глупости – срязва ме Кармел, като пука балонче с дъвката си. – Какво ти става? Видях те там в плевнята, поколеба се. Можеше да го убиеш още горе. Беше на метър пред теб, търбухът му висеше все едно ти го поднасяше на тепсия.
Преглъщам. Разбира се, че е забелязала. Кармел никога не пропуска нищо. Устата ми се отваря, но думи не излизат. Тя плъзга ръка и докосва рамото ми.
– Ножът вече не е зъл – казва меко тя. – Морфран ти го каза. Твоят приятел Гидиън също се съгласи. Но ако имаш съмнения, тогава може би ти трябва почивка. Иначе някой ще пострада.
Томас се намества до Кармел и гледа ту мен, ту нея.
– Какъв е случаят? – пита той. – Изглеждате като че ли някой е умрял.
Боже, Томас, доста рискован подбор на думи.
– Нищо – казвам. – Кармел просто се чуди защо се поколебах в събота.
– Какво?
– Двоумеше се – отговаря Кармел. – Можеше да убие онова нещо още на горния етаж.
Тя млъква и изчаква двама ученици да минат покрай нас.
– Но не го направи и затова видяхме отблизо острото на вилата.
– Но всички сме добре – усмихва се Томас. – И свършихме работата.
– Не му е минало – казва Кармел. – Все още се чуди дали ножът не е зъл.
Всички тези приказки все едно не съм там започват да ми лазят по нервите. Двамата ме обсъждат още минутка-две, Томас вяло ме защитава, а Кармел настоява, че ми трябват поне шест сеанса с психолог, специалист по свръхестественото, преди да мога да продължа работата си.