Кралица на кошмара
Шрифт:
– Тезеус, всичко наред ли е? Звучиш ми разсеян.
Засмивам се.
– А ти звучиш като майка ми.
– Моля?
– Извинявай.
Чудя се дали да продължа, което е глупаво. Нали затова му се обадих. Исках да поговоря с някого за това. Имам нужда да чуя, че Анна вече я няма. Че не може да се върне. И искам да го чуя казано с достолепен британски акцент.
– Да си чувал някой да се връща, след като е минал от другата страна? – казвам най-накрая.
Гидиън прави замислена пауза, подходяща
– Никога – казва той. – Просто не е възможно. Поне не в рамките на това, което здравият разум може да си представи.
Присвивам очи. Откога живеем в рамките на здравия разум?
– Но щом като аз мога да ги пратя от едно пространство в друго чрез камата, не е ли възможно да има някакво друго нещо, което да може да ги прати обратно?
Този път паузата от другата страна е по-дълга, но не мисля, че приема думите ми сериозно. Ако беше така, щях да чуя хлъзгането на стълбичката на библиотеката му и шумоленето, докато прелиства книгите.
– В смисъл, стига де, не е чак толкова наивна мисъл. Може би е като да прескочиш от А-Б направо на Ж, но…
– Страхувам се, че е по-скоро като от А-Б да прескочиш на пи.
Поема дълбоко въздух.
Знам за кого си мислиш, Тезеус, но просто не е възможно. Не можем да я върнем.
Затварям очи и стискам клепачи.
– Ами ако вече се е върнала?
– Какво имаш предвид? – пита ме предпазливо, с тревога в гласа.
Решавам малко да сменя тона, за да го поуспокоя, затова се напъвам да се усмихна.
– Не знам какво имам предвид. Не ти звъня да те паникьосвам. Просто… май доста си мисля за нея.
Той въздъхва.
– Представям си. Тя беше… тя беше необикновена. Но сега е там, където е редно да бъде. Чуй ме, Тезеус – казва той и почти усещам как слага ръка на рамото ми – трябва да го преодолееш.
– Знам.
И наистина знам. Част от мен иска да му разкажа как съм усетил, че камата помръдва, и за всички неща, които ми се е сторило, че виждам и чувам. Но той е прав и ще прозвуча като откачалка.
– Виж, не се безпокой за мен. Чу ли? – казвам, изправям се и промърморвам: – Мамка му.
Дънките ми се мокри, където съм седял.
– Какво има? – пита угрижено Гидиън.
– А, нищо. Имам огромно мокро петно на задника, защото бях седнал под едно дърво. Честно, земята тук така и не изсъхва.
Той се смее и затваряме.
На влизане в училище Дан Хил ме удря по рамото.
– Хей – казва той. – Имаш ли записки от часа по история вчера? Може ли да си ги препиша по време на самостоятелна подготовка?
– Да, що не – казвам леко изненадан.
– Мерси, пич. По принцип бих взел от някое от момичетата, нали се сещаш – усмихва ми се през рядката ограда на зъбите си, – но се мъча да вържа четворка, а ти имаше най-високата оценка на миналия тест, нали?
– Да.
Наистина
– Яко. Абе, чух, че вчера в мола май нещо си бил друсан.
– Видях една рокля, която Кармел иска, и я посочих на Томас Сабин – свивам рамене. – Хората в това училище си измислят всякакви простотии.
– Да – казва той. – И аз така си помислих. До после, пич.
Тръгва в друга посока. Дан май е готин. Ако извадя късмет, ще разкаже алибито ми на още няколко човека. Всъщност малко вероятно. Опроверженията винаги ги публикуват в малко каре на гърба на вестника. Скучната история винаги губи по точки, независимо дали е истината или не. Просто това е положението.
– Как може да не обичаш пица с препечено пилешко и чеснов сос – пита Кармел, докато набира номера за поръчка. – Сериозно? Само с гъби и добавка кашкавал?
– И домати – казва Томас.
– Просто обикновени, нарязани домати? – Кармел се обръща към мен невярващо. – Той не е от тази планета.
– Има нещо такова – казвам аз от хладилника, от който взимам безалкохолни.
У нас сме, ще си пускаме филм от „Нетфликс“. Идеята беше на Кармел – решавам да го приема като знак, че предпочита да се видим на спокойствие, а не че иска да ме държи далеч от обществото.
– Може би се държи като джентълмен, Кармел – казва майка ми, която минава, за да си долее студен чай. – Избягва чесъна заради теб.
– Отврат – казвам аз и Томас се засмива.
Този път Кармел е тази, която се изчервява. Майка ми се усмихва.
– Ако поръчате по една от всяка, може да си разделя доматената с Томас, а вие с Кас другата.
– Добре. Но ще видите, че ще ви се дояде от пилешката, като дойде.
Тя поръчва и тримата се отправяме към всекидневната, за да гледаме повторението на „Смешно отделение“, докато дойдат пиците и си пуснем филма. Точно сядаме и Кармел пак скача с телефон в ръка, ожесточено пишейки съобщения.
– Какво има? – пита Томас.
– Ами, има някакво събиране за учене преди изпитите и малко парти – казва тя и излиза на верандата. – Казах на Натали и Аманда, че може да мина после, ако не се забавим с филма. Ей сега се връщам.
Когато вратата се затваря след нея, сръгвам Томас.
– Не те ли притеснява, като се изнизва така? – питам.
– Какво имаш предвид?
– Ами… – започвам, но и аз не съм сигурен точно какво.
Просто ако Кармел се опитва да ме води с приятелите си понякога, то с Томас почти не го прави. Предполагам, че това го притеснява, но не знам как да го попитам тактично. А и за какви изпити ще учи точно? Моите вече минаха с изключение на един. Учителите тук обичат да претупват последните няколко седмици. Не че се оплаквам.