Кралица на кошмара
Шрифт:
– Нали си гадже? – изтърсвам накрая. – Не трябва ли да те влачи със себе си, като се вижда с приятели?
Не формулирах нещата по най-добрия начин, но той не изглежда обиден или дори изненадан. Само се ухилва.
– Не знам какво сме технически – казва тихо. – Но при нас нещата не седят така. Различни сме.
– Различни – промърморвам, макар че замечтаният и леко глуповат израз на лицето му е трогателен. – Всички искат да бъдат различни. Не ти ли е хрумвало, че има причина това „да бъдем като всички останали“
– Тежки думи за някой, чието последно гадже е умряло през 1958 – отговаря Томас и се скрива зад глътка безалкохолно.
Ухилвам се и се обръщам пак към телевизора.
Анна е на прозореца. Застанала е в храстите пред къщата и се взира в мен.
– Боже!
Набирам се нагоре по дивана чак докато усетя, че рамото ми се забива в стената.
– Какво?
Томас също подскача, като първо поглежда към пода, сякаш очаква там да има плъх или нещо такова, преди да проследи погледа ми през прозореца.
Очите на Анна са празни и мъртви като бездни и не показват дори и следа от съзнание. Да я гледам как премигва е като да гледам как алигатор се плъзга през мътна вода. Докато се опитвам да овладея дишането си, виждам как една тъмна струйка кръв се спуска като червейче от носа .
– Кас, какво има? Какво стана?
Поглеждам Томас.
– Искаш да кажеш, че не я виждаш?!
Отново поглеждам през прозореца, като наполовина очаквам да я няма, наполовина се надявам да я няма, но тя е там, стои неподвижно. Томас проучва гледката от прозореца, като накланя глава, защото му пречат отраженията от светлината. Изглежда ужас'eн. Нищо не разбирам. Би трябвало да я вижда. Нали е вещица, дявол да го вземе!
Не издържам повече. Изстрелвам се от дивана и се втурвам към вратата на верандата, като я отварям със замах и изхвърчам навън.
Всичко, което виждам, е изненаданото лице на Кармел, телефонът виси в ръката на половината път към ухото. В храстите пред прозореца няма нищо друго освен сенки.
– Какво става? – пита Кармел.
Спускам се по стъпалата и си проправям път през храстите, клоните им дерат ръцете ми.
– Дай ми телефона си!
– Какво? – гласът на Кармел е изплашен.
Майка ми също е излязла, и тримата са изплашени, а не знаят от какво.
– Просто ми го хвърли – изкрещявам аз и тя го прави.
Натискам един бутон и го насочвам към земята, използвайки синкавата светлина на дисплея, за да изследвам пръстта за стъпки или други следи. Няма нищо.
– Какво? Какво става? – писука Томас.
– Нищо – казвам на висок глас, но знам, че не е нищо.
Независимо дали всичко се случва само в главата ми или наистина, знам, че не е нищо. И когато се пресягам и докосвам камата в джоба ми, усещам, че е студена като лед.
Десет минути по-късно майка ми слага на кухненската маса пред мен голяма порцеланова чаша, от която
– Не е отвара, просто чай – казва тя раздразнено. – Без кофеин.
– Благодаря – казвам и отпивам.
Без кофеин и без захар. Не знам кое му е успокояващото на това да сърбаш горчива кафеникава вода. Но се преструвам, като въздъхвам блажено и се отпускам в стола.
Томас и Кармел си разменят бързи погледи и майка ми ги засича.
– Какво? – пита тя. – Какво знаете?
Кармел ме поглежда, сякаш иска разрешението ми, и когато не казвам нищо, разказва на майка ми какво стана в мола с роклята, която приличаше на тази на Анна.
– Честно казано, Кас, държиш се доста странно, откакто ходихме в Гранд Марей миналата седмица.
Майка ми се обляга на кухненския плот.
– Кас? Какво става? Защо не ми каза за това в мола?
– Може би защото ми харесва да пазя цялата си лудост за себе си?
Явно, че няма да стане със смяна на темата. Продължават да се взират в мен. Гледат и чакат.
– Просто… стори ми се, че видях Анна, това е всичко – отпивам пак от чая. – А в Гранд Марей, на горния етаж на плевнята… ми се стори, че чух смеха .
Клатя глава.
– Имам чувството, че… не знам какво е усещането. Нещо като да те преследва призрак май.
Наблюдавам ги над ръба на чашата, изражението, което се разстила по лицата в стаята, е недвусмислено. Мислят, че халюцинирам. Съжаляват ме. „Горкичкият Кас“ е изписано по физиономиите им и виси на бузите им като петкилограмови гирички.
– И камата я усеща – добавям и това привлича вниманието им.
– Може би трябва да се обадим на Гидиън утре сутрин – предлага майка ми.
Кимам. Но вероятно той ще каже същото. И все пак той е най-близкото нещо до експерт, що се отнася до камата. Всички се умълчават. Отнасят се с недоверие и не ги виня. В края на краищата нали само това исках, откакто Анна изчезна.
Колко пъти съм си я представял как седи до мен? Гласът звънеше в главата ми милиони пъти, правех някакви неумели опити да проведа разговора, който пропуснахме. Понякога се преструвам, че сме намерили друг начин да победим обиамана; такъв, в който не се обърква всичко.
– Мислиш ли, че е възможно? – пита Томас. – В смисъл възможно ли е въобще?
– Нещата не прескачат от една в друга реалност – отговарям. – Гидиън казва, че не прескачат. Че не могат. Но имам чувството, че… че сякаш ме вика. Но не мога да чуя какво иска.
– Това е някакъв кошмар – прошепва Кармел. – Какво ще правиш?
Поглежда ме, а после и Томас и майка ми.
– Какво ще правим?
– Трябва да разбера дали наистина е така – казвам. – Или трябва да ме освидетелстват. Но ако е истина, трябва да разбера какво иска. От какво има нужда. Всички ние го дължим.