Кралица на кошмара
Шрифт:
– Просто си запомнил нивата наизуст.
– Може и така да е – ухилва се той.
Телефонът му вибрира и той спира играта на пауза. Този телефон е новост за Томас. Подарък от Кармел, който тя използва, за да му изпраща непрекъснато съобщения и да ни навива да се срещнем с нея в мола. Но молът е мъчение, което можем да си спестим. Може би ако не броим канелените охлювчета на „Синабон“.
Томас въздъхва.
– Искаш ли да се видим с Кармел и Кати в „Синабон“?
Поемам дълбоко въздух. Той дойде, за да ми остави една книга с теории за отвъдния живот, която открил. До „Ексбокса“
– Хайде – казвам.
В мола осветлението е ярко и мирише на лосион. Всеки магазин, покрай който минаваме, явно продава едва ли не смисъла на живота. Кармел ни чака отпред сама. Кати е отпрашила в момента, в който е разбрала, че идваме.
– Притеснява ли те, че най-добрата ти приятелка ме мрази? – пита Томас с уста, толкова препълнена с канелени охлювчета, че едва му се разбира.
– Тя не те мрази. Просто не си се опитал да я опознаеш. Освен това когато сте двамата, я карате да се чувства нежелана.
– Не е вярно – възразява Томас.
– Донякъде е – промърморвам малко зад тях.
И е така. Когато сме само аз, Кармел и нейните приятели, няма проблем. Аз мога да се социализирам, ако се налага. Но когато сме и тримата заедно, сме малко като затворен клуб. На мен това ми харесва и дори не се чувствам виновен. Когато сме само тримата, се чувствам в безопасност.
– Видя ли? – казва Кармел.
Тя забавя ход, за да се изравня с тях и да вървим заедно. Томас казва още нещо за Кати и чувам, че се споменава и името на Натали, но не ги слушам много. Техните си неща не ми влизат в работата. Изоставам до обичайната си позиция, малко зад тях. И без това молът е твърде претъпкан, за да вървим трима в редица, без да се налага да се бутаме с хората.
Множество гласове извикват името на Кармел и вдигам поглед от канеленото си охлювче, за да видя Аманда Шнайдер, Хайди Трико и една друга Кати Нещо-си, които размахват ръце. Дерек Пимс и Нейт Бъргстром също са с тях; момчета, които Томас би определил като следващата вълна Армия на троянците. Почти чета мислите му в момента, чувам как скърца със зъби, докато вървим към тях.
– Хей, Кармел – казва Хайди. – Как е?
Кармел свива рамене.
– Хапнахме от „Синабон“ и се мотаем. Подхвърлям намеци за подаръци за рождения ми ден, които някои хора не загряват.
Тя сръгва свойски Томас. Което ми се ще да не беше правила. Или поне не в настоящата компания, защото Томас се изчервява като репичка, което от своя страна кара Дерек и Нейт да се ухилят като катъри. Момичетата просто хвърлят поглед първо към него, после към мен и се усмихват престорено. Томас пристъпва от крак на крак. Не поглежда към Дерек и Нейт, затова пък аз компенсирам, като ги гледам право в очите. Знам, че е идиотско, но го правя. Кармел просто си говори и се смее, небрежно, изобщо не обръща внимание на ситуацията.
И тогава нещо помръдва. Камата. Тя е прибрана в ножницата, завързана
Завъртам се в посоката, към която помръдна, като си мисля, че сигурно изперквам. Нищо мъртво не витае в мола. Има твърде много хора, твърде светло е и мирише на баня. Но ножът не лъже, затова се взирам в лицата наоколо, лица с празни погледи, тръгнали да си купуват дънки от „Американ Игъл“ или да си лафят с приятели. Всички са очевидно живи, поне в някаква степен. Завъртам се отново и ножът леко ме тласка в една посока.
– Какво? – промърморвам и гледам право пред мен към витрината на магазина срещу нас.
Роклята на Анна.
Премигвам съсредоточено два пъти. Но това е нейната рокля. Бяла и семпла. Красива. Тръгвам към нея и изведнъж всички звуци в мола изчезват. Какво виждам? Не е просто рокля, подобна на нейната. Това е нейната рокля. Знам го още преди кракът на манекена да отстъпи от пиедестала на витрината.
Тя се движи неуверено върху тези пластмасови крака. Косата се спуска по раменете, увиснала и твърда като изкуствена перука. Не поглеждам лицето . Не го правя дори когато докосвам с пръсти стъклото на витрината и краката на манекен се сгъват, а бялата материя шумоли.
– Кас!
Потрепвам, а звуците на мола удрят тъпанчетата ми като затръшната врата. Томас и Кармел са от двете ми страни с разтревожени изражения на лицата си. Главата ми е замаяна, все едно току-що съм се събудил. Когато премигвам към стъклото, манекенът си стои там, както винаги си е стоял, замръзнал в неизменната си поза и облечен в бяла рокля, която въобще не прилича толкова на роклята на Анна.
Поглеждам към Аманда, Дерек и останалите. Изглеждат точно толкова втрещени, колкото Томас и Кармел. Но до утре вече ще се смеят като разпрани, докато разказват на всеки, когото познават. Смутено отдръпвам пръсти от стъклото. След това, което видяха, не мога да кажа, че ги виня.
– Добре ли си? – пита Кармел. – Какво стана?
– Нищо – казвам. – Стори ми се, че видях нещо, но се оказа… нищо.
Тя свежда поглед и се оглежда на две страни.
– Ти крещеше.
Поглеждам Томас, който кима утвърдително.
– Може и нещо да съм повишил глас. Тук е супер шумно; човек не може да си чуе мислите.
Забелязвам погледите, които двамата си разменят, и не се опитвам да ги убеждавам. Как бих могъл? Те виждат бялата рокля във витрината и много добре знаят значението . Много добре знаят какво ми се е сторило, че виждам.
Глава четвърта
В деня след бруталната ми нервна криза в мола имам свободен час и го прекарвам в края на градината пред училище, седнал под едно дърво, говорейки по телефона с Гидиън. Има и други ученици навън, скупчени на слънце, налягали по едва поникналата пролетна трева, с глави, подпрени на раниците или в скутовете на приятели. От време на време поглеждат към мен, казват си нещо и се смеят. Май преди ми беше по-лесно да се вписвам. Може би няма да изкарам и следващата година тук.