Кралица на кошмара
Шрифт:
– Да не е изпаднал в кататония? – пита Томас.
Дойдоха преди няколко минути, но аз не им обръщам внимание. Ако ще игнорирам една приятелка, тогава защо да не игнорирам всичките си приятели.
– Здрасти – казвам.
Звуците от движенията им ехтят в празния училищен салон, когато оставят учебниците си и се качват на сцената.
– Добре се скатаваш – казва Кармел. – Но не съвсем. Нат каза, че си се държал много странно по време на дискусията в час по история.
Свивам рамене.
– Лицето на Анна се появи върху нейното,
Разменят си един от тези все по-чести погледи, докато сядат от двете ми страни.
– Какво още видя? – пита Томас.
– Боли я. Сякаш я измъчват. Беше в стаята ми снощи. Имаше рани, които се отваряха и затваряха по ръцете и раменете . Нищо не можех да направя, за да помогна. Не беше от плът и кръв.
Томас побутва очилата на носа си.
– Трябва да разберем какво става. Това е… това е мега гадно. Сигурно има някакво заклинание, нещо, което да ни разкрие…
– А може би сега не е време за мистицизъм – намесва се Кармел. – Може би ни трябва нещо друго, не знам, психолог например?
– Ще го наблъскат с лекарства. Ще му кажат, че страда от хиперактивност и дефицит на вниманието или нещо такова. Освен това Кас не е луд.
– Не искам да ви сдухвам, но шизофренията може да се отключи във всеки един момент – казва тя. – Всъщност доста често се проявява на нашата възраст. А халюцинациите изглеждат точно толкова реални, колкото ти и аз.
– Защо въобще говориш за шизофрения? – изпърпорва Томас.
– Не казвам, че е това! Но той преживя сериозна загуба. Може нищо от това да не е реално. Ти да си виждал нещо? Усети ли нещо странно, както каза дядо ти?
– Не, но съм малко назад с уроците по вуду. Наблягах на тригонометрията.
– Просто казвам, че невинаги става дума за духове и магия. Понякога призраците са в главата ти. Което не ги прави по-малко реални.
Томас кима и поема въздух.
– Добре, за това си права. Но все пак мисля, че да го пратим на психо ще е грешка.
Кармел изръмжава.
– А защо първото, което ти идва наум, е заклинание? Защо си толкова сигурен, че причината е свръхестествена?
Това е най-близкото нещо до спор, което съм чувал от Томас и Кармел. И колкото и специален да се чувствам, като слушам приятелите ми да се карат дали имам психическо заболяване или не, започва да ми се иска да се върна в час.
„Спри да си вреш носа, където не ти е работа, преди някой да ти го отреже. Нещо друго се разгръща около теб, като буря.“
Не ми пука.
На шестия ред, от третия стол, Анна ми намигва. Или просто премигва. Не мога да кажа. Половината лице го няма.
– Да отидем да говорим с Морфран – казвам.
Чува се звукът на звънчето над вратата на антикварния магазин, последван от тупуркането на лапите на Стела, която се блъска в крака ми. Почесвам я няколко пъти, а тя гледа към мен с огромните си кафяви очи, като бебетюленче, преди да се обърне към Кармел.
Не сме единствените в магазина. Морфран
Начинът, по който ме гледа Морфран, ме кара да очаквам, че ще извади едно от онези лекарски фенерчета и ще провери реакцията на зениците ми. Скръстил е ръце и черното кожено елече покрива логото на „Аеросмит“ на тениската му. Когато Томас му подхвърля пресен пакет тютюн за лулата, той стрелва ръка и го хваща, без да сваля очи от лицето ми. Кой би повярвал, че любезният магазинер и този специалист по черна магия са един и същи човек?
– Дошли сте за следобедна закуска след училище, а, хлапета? – пита той и пали. После поглежда часовника си. – Явно не. Училището свършва чак след пет часа.
Томас прочиства гърло с неудобство и рунтавите вежди на Морфран се повдигат към него.
– Ако те изключат, цяло лято ще чистиш вехториите, които купувам от разменния пазар.
– Няма да ме изключат. Остават само две седмици. На никого не му пука вече.
– На мен ми пука. На майка ти пука. Не го забравяй. – Кима към Кармел. – Ами ти?
– Аз съм отличничка – отговаря тя. – И такава ще си остана. Важни са резултатите, както казва баща ми.
Усмивката е мила, извинителна, но и уверена. Морфран клати глава.
– Говори ли с този твой приятел от Англия? – пита ме.
– Мдаа.
– И какво каза той?
– Да забравя всичко това.
– Добър съвет.
Той дърпа от лулата; димът закрива лицето му, когато издиша.
– Не издържам.
– Налага се.
Кармел пристъпва и скръства ръце.
– Защо да му се налага? Не може ли да спреш да говориш толкова завоалирано? Може би, ако просто ни кажеш какво се случва, защо се налага да оставим всичко както си е, може би тогава ще го направим.
Той издиша и отмества поглед от нея, оставя лулата на стъклото на тезгяха.
– Не мога да ви кажа това, което не знам. Магията не е точна наука. Не е новинарска емисия. От време на време нещо просветва тук вътре – казва той и посочва гърдите си – или тук вътре – той сочи челото си – и казва да стоите настрана. Казва да забравите за всичко. Наблюдават ви хора. От този тип хора, дето няма проблем да те гледат отдалеч, но трябва да се молиш да не те настигнат. Има и нещо друго.
Той отново взима лулата, дърпа, изглежда замислен – което фактически е единственият начин, по който можеш да изглеждаш, докато пушиш лула.