Кралица на кошмара

Блейк Кендар

– Съжалявам, брат – казвам. – Трябваше да се досетя. Имаше знаци. Просто ги пропуснах. Или ги възприех погрешно.

– Няма нищо – казва той и избърсва лице с края на ръкава си. – Рийка не би ми направила нещо лошо. Никога на никого не е направила лошо. Просто не го очаквах, това е. Не мога да повярвам, че Морфран не ми каза, че е мъртва.

– Може и той да не е знаел.

– О, знаел е – казва Томас, кимайки.

Подсмръква и ми се ухилва. Очите му са малко зачервени, но вече се е съвзел. Това момче е жилаво. Тръгва към колата

и аз след него.

– Знаел е – казва високо той. – Знаел е и въпреки това ме изпрати тук. Ще го убия! Направо ще го убия!

– Успокой се – казвам, като влизаме в колата.

Томас още мърмори за предстоящото унищожение на Морфран. Пали колата и ме поглежда с отвращение.

– Ужас. Не загряваш ли, Кас? Аз ядох от шибаните бисквитки!

Глава девета

Томас ме оставя пред къщи, все още дуднейки за Морфран, Рийка и бисквитите. Радвам се, че няма да ми се наложи да присъствам на сблъсъка им. Лично на мен това, че е изял бисквитите, ми се струва дребен кахър в сравнение с това, че Морфран изпрати внука си при мъртъв член на семейството, но пък всеки си знае и всеки си има фобии. Явно за Томас това е следобедната закуска на мъртъвците.

Измежду мърморенето и храченето през прозореца Томас ми каза, че ще му трябва поне седмица, за да проучи как се работи с лапландския барабан и да разбере какъв е подходящият ритуал, за да се свържем с Анна. Дарих го с най-разбиращото си изражение и кимнах, като през цялото време се борех с импулса си да хвана най-близката пръчка и да започна да блъскам с нея по барабана в скута ми. Но това би било глупаво. Да внимаваш и да правиш нещата както трябва, когато за пръв път опитваш нещо, си е основно правило. Не знам какво ми става.

Когато влизам вкъщи, откривам, че не мога да седя на едно място. Не ми се яде и не ми се гледа телевизия. Не ми се прави нищо, само искам да разбера повече.

Майка ми влиза десет минути след мен с гигантска кутия пица в ръце и спира, когато ме вижда да снова напред-назад.

– Какво има?

– Нищо – казвам. – С Томас ходихме на гости на мъртвата му леля днес следобед. Беше интересно. Тя ни каза как можем да се свържем с Анна.

Освен че очите малко се разширяват, тотално липсва друга реакция. Едва ли не свива рамене, преди да се затътри към кухнята. Бърза гневна искра гъделичка китките ми. Очаквах повече. Очаквах да е развълнувана, да се зарадва, че може да успея да говоря пак с Анна, да се уверя, че е добре.

– Говорил си с мъртвата леля на Томас? – казва тя, като спокойно отваря кутията с пица. – Аз пък говорих с Гидиън днес следобед.

– Какво ти става? Все едно ти предадох, че има промоция на обедното меню в ресторанта. Ако ти бях казал, че съм си убол пръста, сигурно щях да получа повече внимание.

– Той каза, че трябва да спреш да се занимаваш с това.

– Не мога да разбера

какво им става на всички! – казвам. – Постоянно ми казвате да се откажа. Да забравя. Да продължа напред. Като че ли е толкова лесно. Сякаш мога просто да продължа да си я виждам от време на време. В смисъл стига бе! Кармел мисли, че съм за психиатър!

– Кас – казва тя. – Успокой се. Гидиън има своите причини. И мисля, че е прав. Усещам го, усещам, че нещо се случва.

– Но не знаеш какво, нали? Тоест знаеш, че е нещо лошо, но не знаеш точно какво? И смяташ, че трябва да оставя Анна и това, което я измъчва, и то заради какво? Заради женската ти интуиция?

– Хей – изръмжава тя, гласът е дълбок.

– Извинявай – смърцафърцвам аз.

– Не съм просто разтревожена майка, Тезеус Касио Лоууд. Аз съм вещица. Интуицията ми има тежест.

Челюстта изглежда по този особен начин, както когато предпочита да си изяде ръкава, вместо да каже каквото има наум.

– Знам какво искаш наистина – казва внимателно тя. – Не искаш просто да се увериш, че тя е добре. Искаш да я върнеш.

Свеждам поглед.

– И, бог ми е свидетел, Кас, част от мен иска това да беше възможно. Тя спаси живота ти и отмъсти за убийството на мъжа ми. Но не може да тръгнеш по този път.

– Защо не? – питам, гласът ми звучи изпълнен с горчивина.

– Защото има правила – отговаря тя, – които не бива да се нарушават.

Вдигам поглед и я зяпвам.

– Каза „не бива“, не „не може“.

– Кас…

Ако това продължи минута още, ще превъртя. Така че вдигам ръце и се качвам към стаята си, като отказвам да слушам какво ми дудне майка ми, докато ме следва по стълбите, а аз се давя от всичките милиони неща, които искам да изкрещя в лицата на всички тях. Май Томас е единственият, който проявява някакъв интерес да разберем какво се случва.

Анна ме чака в стаята ми. Главата се клати сякаш вратът е счупен; очите се извъртат към моите.

– Това ми идва в повече в момента – прошепвам аз, а тя ми отговаря нещо без звук.

Не се опитвам да чета по устните . Твърде много черна кръв тече от тях. Бавно тя се оттегля, а аз се опитвам да гледам в килима на пода, но не успявам, не съвсем, затова, когато тя се хвърля през прозореца ми, виждам как се вее бялата рокля, докато пада, и чувам сблъсъка на тялото със земята.

– Мамицата му мръсна – чувам гласа си, нещо средно между ръмжене и стенание.

Юмрукът ми се стоварва върху стената, върху гардероба; събарям лампата от нощното шкафче. Думите на майка ми звучат в ушите ми като чуруликане, сякаш ми казва да направя нещо толкова лесно. Говори ми все едно съм ученик, който си фантазира как геройски спасява момичето, качва я на коня си и двамата яздят към залеза. В какъв свят си мисли, че съм израснал?

– Най-вероятно ще е кръв – казва Томас с жален глас, което не се връзва с дяволитото вълнение в очите му. – Почти винаги е кръв.