Кралица на кошмара

Блейк Кендар

– И аз не знаех – отговарям.

– Направо е малко ангелче.

Той е сложил куфара си до по-хубавото легло. Спалнята за гости, колкото и да е странно, изглежда пригодена специално за нас, с две отделни легла, а не едно двойно, както може да се очаква. Но нали Гидиън е знаел, че идваме.

Томас отмята завивката и сяда на леглото, изритвайки обувките си с противоположния крак.

– А какво беше това въобще? Това, което тя се опита да ми направи – питам аз.

– Някакво проклятие. Не знам. Не се среща често.

– Щеше ли

да ме убие?

Ще му се да каже „да“, но е честен, дори когато не му изнася.

– Не и ако беше спряла, след като припаднеш – казва най-после той. – Но кой знае дали щеше да спре.

Тя щеше да спре. Нещо в начина, по който ни се нахвърли, в начина, по който удряше, ме кара да си мисля, че това беше само игра, проба. Усещаше се в тона на гласа и в начина, по който се предаде. Беше забавно да изгуби.

– Утре сутрин ще получим отговорите си – казвам и отмятам завивката на моето легло.

– Просто не ми харесва всичко това. И не ми е спокойно в тази къща. Няма да мога да заспя въобще. Дали да не спим на смени?

– Томас, тук никой няма да ни направи нищо лошо – казвам аз, свалям обувките си и лягам в леглото. – А и съм сигурен, че ще можеш да я спреш, ако се опита. Откъде си научил това заклинание всъщност?

Свива рамене и се намества във възглавницата.

– Морфран ме е научил на достатъчно от черното – устата му става сериозна. – Но не обичам да го използвам. Кара ме да се ядосвам и да се чувствам гадно.

Поглежда ме обвинително.

– Но, изглежда, тя няма проблем с това.

– Хайде да говорим сутринта, Томас – казвам.

Той мърмори още малко, но независимо какво казва относно безопасността ни започва да хърка точно тридесет секунди след като загасяме лампите. Тихо плъзгам камата под възглавницата си и се опитвам да направя същото.

На следващата сутрин заварвам Джестин в кухнята, когато слизам на долния етаж. С гръб е към мен, мие чинии и не се обръща, но усеща, че съм там. Днес е без каскет и около метър коси от тъмно злато се спускат по гърба . През тях минават червени кичури като панделки.

– Да ти приготвя ли нещо за закуска? – пита тя.

– Не, благодаря – казвам.

На масата има кошничка с кроасани. Взимам един и отчупвам края му.

Искаш ли масло? – пита тя и се обръща към мен.

Една голяма синина засенчва бузата . Това е от мен. Помня как я ударих и тя се преви на две. Когато се случи, не знаех коя е. Сега тази синина се взира в мен като обвинение. Но защо да се чувствам виновен? Тя ме нападна и така се пада.

Тя отива до шкафа и взима малка чинийка, масло и нож, оставя ги на масата, преди да се гмурне в хладилника за сладко.

– Съжалявам за лицето ти – казвам и махам с ръка в посока на синината.

Тя се усмихва.

– Не, не съжаляваш. Колкото и аз съжалявам за това, че спрях притока на кислород в дробовете ти. Трябваше да те проверя. И, честно казано, не бях чак толкова впечатлена.

– Имах тежък полет.

– Извинения, оправдания.

Тя

се обляга на плота и пъха пръсти в гайките на колана на дънките си.

– Слушам истории за теб, откакто съм достатъчно голяма, за да слушам. Тезеус Касио, великият убиец на призраци. Тезеус Касио, в чиито ръце е оръжието. И на първата ни среща те събарям по задник на тротоара – тя се усмихва. – Но предполагам, че ако бях мъртва, щеше да е друга работа.

– Кой ти е разказвал за мен? – питам.

– Орденът на Биодаг Ду – казва тя, очите проблясват в зелено. – Разбира се, от всички настоящи членове Гидиън има най-интересните истории.

Тя откъсва парче кроасан и го натъпква в бузата си като катеричка. Орденът на Биодаг Ду. Допреди няколко дни нищо не бях чувал за тях. Сега пак се споменава името им. И то с точното произношение. С мъка скривам вълнението в гласа си.

– Орденът на кое? – казвам, пресягайки се за маслото. – На Бийдак Дюб?

Тя ми се ухилва.

– На произношението ми ли се подиграваш?

– Малко.

– Аха. Или просто се правиш на тъп?

– Малко и от това.

Ще е грешка, ако издам прекалено много. Особено като се има предвид, че това, което знам, че да го издам, клони към нула.

Джестин се обръща отново към мивката и потапя ръце в сапунената вода, за да довърши последните чинии.

– Гидиън отиде да вземе някои неща за обяд. Искаше да се върне, преди да станеш.

Дърпа тапата в мивката и избърсва ръце в кърпа.

– Виж, съжалявам, че стреснах приятеля ти. Честно казано, не смятах, че ще ми се получи при теб въобще.

Свива рамене.

– Гидиън е прав. Поздравявам с юмруци.

Аз кимам, но за Томас това няма да е достатъчно оправдание.

– Кой те научи на магия? – питам. – Орденът ли?

– Да. И родителите ми.

– Кой те научи да се биеш?

Тя повдига брадичка.

– Не ми е трябвало някой да ме учи. Някои хора просто имат дарба за това, не е ли така?

Това момиче кара стомахът ми да се свива на топка, която подскача в различни посоки. От една страна, ми казва, че това е племенницата на Гидиън и че дори само това е достатъчно, за да имам доверие. От друга страна, един поглед ми е достатъчен да разбера, че негова племенница или не, Гидиън не може да я контролира. Никой не може. Тя си има собствен дневен ред, лъха от цялото тяло.

На горния етаж Томас се размърдва. Стъпките му скърцат по пода и чуваме водната струя на душа. Странно ми е да съм тук. Почти като да съм извън тялото си или като да се сепвам от събуждащ сън. Повечето неща са точно както ги помня, всяка мебел е точно на мястото си. Но има други ярки разлики. Присъствието на Джестин например. Тя ходи из кухнята, почиства, бърше повърхностите с влажен парцал. Държи се като у дома си; изглежда като с Гидиън да са семейство. Не знам защо, но от тази есенция на принадлежност започва да ми липсва баща ми така, както не ми е липсвал от години.