Кралица на кошмара
Шрифт:
Каква ще е цената? Размяна? Ще го направя. Аз ще…
– Хей – казва рязко Томас. – Тая няма да стане. Но ще я извадим оттам. Обещавам.
Той се пресяга и ме разтърсва.
– Не си мисли такива глупости.
Леко се усмихва.
– Или поне не ги мисли толкова сериозно. Заболява ме главата.
Поглеждам го. Косата му е разделена на път: лявата страна е пригладена, дясната стърчи нагоре. Прилича на Съблезъб от „Х-мен“. Но е напълно сериозен, когато обещава, че ще докараме нещата докрай. Изплашен е, на практика ще се напикае от страх. Но Томас винаги е изплашен.
– Ти си единственият, който изцяло ме подкрепяше в това – казвам. – Защо го правиш?
Той свива рамене.
– Не мога да говоря от името на останалите. Но… тя е твоята Анна – той пак свива рамене. – Обичаш я, нали? Тя е важна за теб. Виж…
Прокарва бързо ръка по лицето и щръкналата си коса.
– Ако беше… ако беше Кармел, щях да искам да направя същото като теб. И щях да очаквам да ми помогнеш.
– Съжалявам за това с Кармел – казвам, но той отново маха с ръка.
– Не го очаквах някак си. А май изглежда, че трябваше. Май трябваше да осъзная, че тя всъщност не…
Той се отнася и се усмихва тъжно. Мога да му кажа, че това няма нищо общо с него. Мога да му кажа, че Кармел го обича. Но това няма да направи нещата по-лесни, а и той едва ли ще ми повярва.
– Така де, та затова ти помагам – казва той и изправя гръб. – Какво? Да не си мислил, че е само заради теб? Че просто така ме вдъхновяваш?
Смея се. Следите от кошмара избледняват в кръвта ми. Но дървеното лице и прогорените букви, разтеглени по него, ще ми се привиждат още дълго време.
Мисля, че единствената причина Джестин да е в тази къща е закуската. Миризмата на пържени яйца е обзела целия долен етаж и когато влизам в кухнята, заварвам шведска маса: овесени ядки, два вида яйца (бъркани и на очи), бекон и запържен колбас, кошница плодове, препечен хляб и целия арсенал от желета на Гидиън (включително едно зеленчуково, което наричат „Мармайт“ – гадост).
– Да не би с Гидиън тайно да въртите хотел с ресторант? – питам и тя ми се усмихва накриво.
– Понеже той пуска всеки през вратата си. Не, просто обичам да готвя и ми харесва да го храня. Но не сядай още – казва, насочва една лъжица към мен. – Той е в кабинета си и се готви да тръгне. Хубаво ще е да му пожелаеш на добър път.
– Защо? Той в опасност ли е?
Очите на Джестин не издават нищо, не потрепва дори. Разумът ми казва, че не е редно да я харесвам. Но я харесвам въпреки това.
– Добре – казвам след секунда.
В кабинета е тихо, но когато отварям вратата, той е там, зад бюрото си, тихо отваря чекмедже и рови в съдържанието му. Хвърля ми само един бърз поглед, който не прекъсва решителното и концентрирано движение на ръцете му.
– Ти тръгваш утре – казва Гидиън. – Аз тръгвам днес.
– Закъде?
– Ордена, разбира се – отговаря кратко той.
Но това вече го знаех. Имах предвид къде в географски смисъл. Но той сигурно ме разбра.
Гидиън отваря друго чекмедже и събира фалшивите ками от ковчеже, облицовано с червено кадифе. Вкарва всяка една в кожена
Едно странно успокояващо усещане отпуска възли в мускулите ми, които са били схванати от седмици. От месеци. Успокоението да имам шанс, да виждам за момент една малка светлинка в тунела.
– Джестин е направила закуска – казвам. – Нали ще имаш време да хапнеш, преди да тръгнеш?
– Не много.
Ръцете му треперят, когато слага няколко сгънати ризи най-отгоре в куфара.
– Ами…
Не знам какво да кажа. Треперенето на ръцете му ме притеснява. Показва възрастта му, а начинът, по който се е навел, докато си стяга багажа, също не помага; създава впечатление, че е прегърбен.
– Обещах на баща ти – прошепва той. – Но ти щеше да продължиш да настояваш. Не се отказваш. Метнал си се на него. И на двамата си родители всъщност.
Започвам да се усмихвам, но той не го казва като комплимент.
– Защо не тръгваме заедно? – питам, а той ме поглежда изпод вежди.
„Ти започна всичко това“, казва погледът му. Но няма да се поддавам, няма да се сдухвам. Няма да му позволя да види, че ми е нервно за това, в което се забърквам.
– А как се стига дотам? Далече ли е?
Когато ги задавам, въпросите звучат нелепо. Сякаш очаквам да се качим на метрото и след четири спирки да се озовем на прага на друидския орден. Но пък може и точно така да е. Нали сме в двадесет и първи век. Да видим една дружина дъртаци в кафяви роби би било не по-малко странно.
– Джестин ще те заведе – отговаря Гидиън. – Тя знае как.
Въпроси разкъсват съзнанието ми и бързат да ме вкарат в мечти и догадки. Представям си какво ще открия за ордена. Представям си Анна, как стигам до нея през врата, пресичаща измеренията. Дървеното лице на марионетката се появява за момент, издълбано с черни букви, които се набиват в очите ми като в стряскащ кадър от евтин филм на ужасите.
– Тезеус.
Вдигам поглед. Сега Гидиън е изправил гръб, а куфарът е затворен.
– Това не беше моят избор – казва той. – В момента, в който се появи тук, ми върза ръцете.
– Ще бъде тест, нали? – питам, а Гидиън свежда поглед. – Колко е страшно? Какво ще ни чака там, докато пътуваш в частно купе или на задната седалка на някой ролс ройс и даваш инструкции на шофьора?
Не си дава вид, че го е грижа. Всъщност навива джобния си часовник.
– А не се ли тревожиш за Джестин?
Гидиън вдига куфара си.
– Джестин – изсумтява той и минава покрай мен. – Джестин може да се грижи за себе си.
– Тя не ти е племенница, нали – казвам тихо.
Той спира точно преди да отвори вратата.
– Каква е тогава? Коя е тя наистина?
– Не се ли сети вече? – пита той. – Тя е момичето, което са обучили, за да те замести.
– Наденицата е невероятна – казва Томас с пълна уста.
– Бангърс – поправя го Джестин. – Казваме им бангърс4.
– Защо, по дяволите, им викате така? – пита Томас и изглежда леко отвратен, макар че омита остатъка.