Кралица на кошмара

Блейк Кендар

– Тук ли смяташ да ме захвърлиш, Джестин?

Тя поглежда встрани и леко надолу. Не виждам нищо зад нея, но щом като се обърна и виждам Томас, тогава тя сигурно вижда Бърк. Той е нейната котва.

– Ако умреш тук, значи тук ти е мястото.

– На никого не му е тук мястото.

– Не съм дошла, за да ти помогна да измъкнеш момичето. Имам си собствен план.

Стискам по-силно камата. Поне вече Анна е „момичето“, а не „мъртвата убийца“.

– Колко време имаме? – питам.

– Докато времето ни свърши – свива рамене Джестин. – Трудно е да се каже. Времето не значи същото тук. Тук времето

не е време. Няма правила. Не нося часовник, но ако носех, щеше да ме е страх да го погледна. Стрелките сигурно щяха да се гонят като луди. Колко време мислиш, че мина, откакто започна да кървиш?

– Има ли значение? Каквото и да кажа, ще сбъркам, нали?

Тя се усмихва.

– Именно.

Оглеждам се. Това място изглежда едно и също във всички посоки. Още по-странен е фактът, че макар да знам, че някъде там умирам, нямам усещане, че трябва да бързам. Мога да стоя на едно място и да се оглеждам за Анна с дни, докато е вече отдавна късно, докато тялото ми от другата страна пътува към къщи или е заровено. С цялата си воля карам краката ми да се задвижат. Всичко тук се прави с воля.

Когато пристъпвам, камъкът се забива дълбоко в ходилата ми, сякаш съм без обувки. Явно обувките, измислени от съзнанието, имат супер кофти подметки.

– Няма смисъл – казвам. – Тя не е никъде. Няма къде да е. Това е само пространство.

– Ако търсиш нея, тогава просто ще завиеш зад ъгъла и тя ще е там – отговаря Джестин.

– Тук няма ъгли, зад които да завия.

– Тук навсякъде има ъгли.

– Мразя те.

Извивам вежди, а тя ми се усмихва. И тя се оглежда, очите отчаяно се стрелкат наляво-надясно. Трябва да не забравям, че тя беше избрана и че вината е на Ордена, а не нейна и че кръвта изтича до моята. Сигурно и тя е изплашена. А се оказва по-добър водач, отколкото мога и да мечтая.

Пред нас изведнъж се появява стена, черна шуплеста каменна стена, от която се стича вода, като седиментните скали по пътя към Тъндър Бей. Обръщайки глава, виждам още стени, отляво и отдясно. Те продължават километри назад, сякаш досега сме ходили в лабиринт. Само дето тепърва тръгнахме. Обръщам се още и гледам през прозореца към Томас. Той си е там, моята котва. Да продължаваме ли да вървим, или да се върнем назад? Натам ли е пътят? Лицето му не реагира на тези въпроси. Втренчил е поглед в тялото ми и гледа как кръвта напоява дрехите ми.

Минаваме покрай нещо, което лежи на земята. Труп на животно, върху който усърдно работят насекоми. Козината му някога е била бяла, но като изключим наличието на четири крака, би могло да е всякакво животно. Може би куче или голяма котка. Или пък малко теле. Подминаваме го, без да коментираме, и се опитвам да не гледам пъпленето под кожата му. Това няма значение. Не това търсим.

– Какво пише там? – пита Джестин и сочи стената пред нас.

Всъщност не е точно стена, а ниско образувание от варовикова скала, бяла и ерозирала, достатъчно ниска, за да можем да я изкатерим. По нея пише с прясна боя: „Маринет суха гора“8. До надписа има нещо като рисунка: почернели кости на ръка от лакътя надолу и дебел черен кръст. Не знам какво значи това. Но подозирам, че Морфран знае.

– Не трябва да ходим натам – казвам.

– То няма много накъде – свива рамене Джестин.

Пред нас стената се променя, от шуплеста

влажна скала пак се превръща в безцветен камък. Когато се приближаваме, премигвам и тя става полупрозрачна като дебел, прашен кристал или стъкло. В центъра се вижда бледа маса, нещо затворено или замръзнало. Забърсвам камъка с ръка и усещам дращенето на прашинките по дланта си. Отдолу се показват чифт очи, изцъклени, пожълтели и изпълнени с омраза. Разчиствам надолу и виждам, че бялата му риза все още е изпръскана с кръвта на съпругата му. Косата на вдовицата му също се подава, замръзнала в скалата. Това е Питър Карвър. Първият призрак, който убих.

– Какво е? – пита Джестин.

– Просто едно плашило – отговарям.

– Твое или нейно?

– Мое.

Взирам се в замръзналото лице и си спомням как ме гонеше, как пълзеше по пода, как стомахът му се влачеше, а краката му ритаха безпомощно. Една пукнатина се образува в стъклото.

– Не се страхувай – казва Джестин. – Той е просто плашило, както каза. Твоето плашило.

Пукнатината е тънка като косъм, но става все по-дълга. Докато гледам, пълзи нагоре и разцепва стъклото над окървавената му риза като светкавица.

– Съсредоточи се – изсъсква Джестин. – Преди да си го освободил от скалата.

– Не мога – казвам. – Не знам какво искаш да кажеш. Просто да се махаме. Трябва да се движим.

Тръгвам. Движа натежалите си крака толкова бързо, колкото ми е възможно. Свивам зад ъгъл и после зад друг. Имам чувството, че бягам, а това е глупаво. Последното, което ни трябва, е да се загубим. Последното, което ни трябва, е да не обърнем внимание как пътеката ни се е превърнала в пещера. Краката ми забавят ход. Зад нас не се чуват звуци. Питър Карвър не се влачи по стъпките ни. Кой знае, може сам да съм си измислил тази пукнатина в скалата.

– Не мисля, че нещо се случи – казвам, но тя не отговаря. – Джестин?

Оглеждам се. Няма я. Без да мисля, тръгвам обратно. Не трябваше да тичам. Оставих я при Карвър, сякаш тя трябва да се оправя с това. Какво, по дяволите, ми става?

– Джестин! – викам я и ми се ще гласът ми да отеква в скалите, а не да заглъхва.

Не се връща никакъв звук, нито ехо от моето извикване, нито от нейно. Завивам зад ъгъл, после зад още един. Няма я. Няма го и Питър Карвър. И двамата са изчезнали.

– Тук беше – казвам. На кого?

Наистина беше тук. Просто връщането по обратния път не проработи. Нито една от стените не изглежда по същия начин, както когато минах за пръв път.

– Джестин!

Нищо. Защо не ми каза да не се разделяме? Защо не ме последва? Боли ме стомахът. Слагам ръка на него и усещам нещо топло и мокро. Раната се отваря.

Не ми трябва това. Нали го оставих назад. Трябва да се концентрирам. Да намеря Анна и Джестин.

Поемам дълбоко дъх няколко пъти и тениската ми е суха. Вятър брули бузите ми, първото подобно усещане, откакто съм тук. С него идва и звук. Маниакално момичешко кикотене, което изобщо не прилича на Джестин или на Анна. Мразя това място. Дори вятърът е откачил. Зад мен изтрополяват стъпки, но когато се обръщам, там няма нищо. Какво правя тук? Сякаш не мога да си спомня. Рамото ми се блъска в нещо твърдо, облегнал съм се на скалата. Когато вятърът пак донася смеха, затварям очи, докато усещам косата по бузата си.