Кутия за енфие
Шрифт:
И разбира се, скоро се връщаше, за да заеме мястото си, което другите грижливо пазеха.
— Какво ти харесва в тая зверилница? — попита с недоумение Ралчев. — Ще оглушеем…
Димов се усмихна снизходително.
— И аз съм бил кафеджийски чирак — отвърна той. — Точно в такова кафене… Като момче, разбира се, през летните ваканции. Колкото кафета съм разнесъл, толкова косми нямаш ти по главата. И кажи-речи за нищо…
Димов наистина бе намерил в тоя град своите момчешки спомени и сега отново се връщаше в тях. Спираше лекомислено пред уличните продавачи, натрупали направо на земята своята обезценена
След дълги скитания най-сетне намериха един от рибните пазари. Тук и двамата се отдадоха на завистливо съзерцание, не можеха да откъснат погледите си от сергиите. Морското богатство беше наистина необикновено пищно — като се почне от дребната плоска писия, та се свърши с грамадните средиземноморски лангусти. И всичко беше свежо, току-що поръсено с вода, грижливо подредено. До крехката червеникава барбуна дълги сребристи заргани, морски кефали, кошове стриди. Само това, което Ралчев търсеше, май че го нямаше.
— Имате ли пушен паламуд? — питаше той направо на български.
— Нямаме, господине — отвръщаше неизменно продавачът. — Не е сезон сега. Пушен паламуд през есента.
— Какво имат тогава? — мърмореше обидено Ралчев. — Аз без пушен паламуд няма как да се върна… А бил на безценица на всичко отгоре.
Скитаха цял следобед, но много рядко им се мяркаше някой антикварен магазин. Едва вечерта се върнаха в „Хилтон“ с натежали крака, оглушали от шума и крясъците. Седнаха за малко пред барчето, но Димов непрекъснато се оглеждаше.
— Всичко видяхме в тоя кошмарен град — мърмореше злорадо Ралчев. — Даже проститутки, по-стари от баба ми… Но нито кутии за енфие ще намерим, нито пушен паламуд.
— На мене ми трябват не кутии за енфие. На мене ми трябва продавачът на кутията.
Димов все тъй се оглеждаше. „Какво може да търси в тоя непознат хотел?“ — мислеше Ралчев.
— Просто не знам как ще се ориентираме в тоя хаос.
— Ще се ориентираме! — отвърна спокойно Димов.
Най-сетне съзря това, което му трябваше — възрастен прислужник с лице на персийски поет, облечен в малко износена униформа. Той му даде едва забележим знак, прислужникът с достойнство се приближи.
— Спомняте ли си за господин Периа? — запита Димов на френски.
Прислужникът се замисли.
— Господин
— Той беше преди около един месец в хотела… Висок, хубав французин, много представителен.
— А, да… Господин Периа — припомни си изведнъж прислужникът. — Да, много възпитан господин, много щедър.
Димов се усмихна едва забележимо и му пъхна в ръката пет долара. Прислужникът сякаш изведнаж се преобрази, — Вие ли препоръчахте на господин Периа един много интересен магазин за антикварни предмети?
— Не, господине, не ме е питал! — отвърна прислужникът с искрено огорчение.
След първия успех — първата несполука.
— Впрочем, той какво пиеше? Тук, на бюфета, искам да, кажа?
Доста странен въпрос, но прислужникът бе свикнал и на по-странни. Тия чужденци май всички до един са чудаци:
— Бира — отвърна той след кратко колебание.
— Вие каква бихте ми препоръчали?
— „Туборг“… Господин Периа пиеше само „Туборг“ — припомни си прислужникът. — Много хубава датска бира, господине. В Истанбул се сервира само в нашия хотел.
— И все пак къде се намират вашите антикварни магазини? Не са ли събрани на едно място?
— Не, пръснати са из целия град. На едно място са събрани само в Капалъ пазар.
— Но там сигурно се продават само боклуци.
— Не, господине, продават всичко, каквото човек може да си помисли.
— А тук наоколо някъде?
— Наблизо няма… Но има няколко хубави магазина по преките на „Истиклял булвар“.
— Да, благодаря ви — кимна Димов.
— В хотела имаме хубав европейски ресторант, господине. И много елегантен нощен бар.
— Да, да, видяхме го — отвърна предпазливо Димов. — Но не сме дошли тук, за да се храним в европейски ресторанти.
Прислужникът се поклони леко и отмина. Разбира се, двамата нямаха никакво намерение да вечерят в скъпия и прескъп хотелски ресторант. Преди това се бяха отбили предвидливо в една доста луксозна шкембеджийница на самия „Истиклял булвар“. Чорбата наистина беше хубава, но Димов много добре си припомни, че в стара София някога беше много по-хубава — с едри парчета дамар. Сега те си поръчаха по една бутилка „Туборг“ и малко кайсерн пастърма. Бяха толкова жадни, че едва я дочакаха.
— Предполагам, че Периа не е ходил на Капалъ пазар — каза Димов. — Там е цял лабиринт… Чужденец като него би се объркал. — Димов отпи от бирата. — Ама наистина е чудесна!
— Шефе, говориш тъй, като че ли си прекарал на тоя Капалъ пазар младините си.
— Ами човек трябва да бъде винаги информиран — отвърна шеговито Димов. — Да поръчаме ли още по една?
— Можехме да поръчаме още по две — каза Ралчев, — ако не беше профукал пет долара за бакшиш… Той щеше да ти издрънка тия работи и за един долар. Нали виждаш, тук всички се пазарят.
— Това, което ми каза, струва сто долара.
— Не намирам… Та какво всъщност научихме?
— После ще разбереш — отвърна Димов уклончиво.
Бяха така уморени, че веднага след втората бира се прибраха в стаите си. Чакаше ги тежък работен ден. На сутринта се събудиха отпочинали и бодри, готови за нови пътешествия. Закусиха добре в ресторанта, направиха дневното разписание.
— Важното е да вдъхнеш доверие на продавача — говореше Димов. — Да знае той, че имаш пари… Тогава ще ти покаже всичко.