Кутия за енфие
Шрифт:
— Да, той е тук, при нас. Ако искате, ще ви го покажа.
— Ще ви бъда много признателен.
Точно в тоя момент внесоха кафетата. Дюран поръча на служителя да донесе куфара на Периа. Още докато пиеха хубавото ароматично кафе пристигна и куфарът. Беше малък, много елегантен куфар от истинска кожа. Но вътре нямаше нищо подозрително — нищо освен ризи, бельо и две вратовръзки. На ризите бяха извезани същите инициали, каквито бяха намерили и върху ризата на убития. Димов разгледа много внимателно всички вещи, после затвори куфара.
— Мисля, че ви разочарова? — обади се Дюран.
— Точно
Дюран го погледна с недоумение.
— Шегувате ли се?
— Ни най-малко. Но ще ме разберете по-добре, след като посетим апартамента на Периа.
Дюран погледна часовника си.
— Ще успеем до обед — каза той. — Макар да се съмнявам в резултатите. Ние не намерихме там нищо.
— Защото не сте знаели какво да търсите — отвърна Димов.
След четвърт час служебната кола ги носеше по парижките булеварди. Денят беше много хубав, тротоарите преливаха от цели орляци момичета — дребни като бълхи, с много къси рокли, почти без рокли или в ярки, доста измачкани панталони от леки материи. Не по-малко колоритни бяха младежите с техните избелели бомбета и сламени дамски шапки, порядъчно украсени с цветя или изкуствени плодове и птички. Цялата тая тълпа се носеше съвсем безцелно, зяпаше по витрините, но очевидно нямаше никакви намерения да купува. Всъщност за какво бяха всички тия хубави магазини? И в какви дупки се бяха изпокрили парижаните? Градът изглеждаше претъпкан само от чужденци.
— Вие изключвате ли Капелани от вашите сметки? — запита Дюран.
Димов се поколеба.
— Не съвсем — отвърна той. — Имайте пред вид, че и Капелани е имал хубавата възможност да се прибере в Париж със самолета на „Сабена“. Не разбирам защо му е било нужно да спи на софийското летище.
Скоро колата навлезе в луксозни и тихи квартали със сенчести тротоари от широко разклонените кестени. Тук вече не се виждаха почти никакви пешеходци — само някоя престаряла дама, която разхождаше кученцето си, някой престарял господин със сиво бомбе, който разхождаше спомените си, някоя гувернантка с деца, някоя продавачка с кутии. Най-сетне колата спря пред луксозен жилищен дом, шестетажен, целият облицован с цветни фаянсови плочки. Несъмнено много скъп и богат дом на солидни буржоа, но не и на аристократи. Взеха асансьора и се изкачиха на четвъртия етаж.
— Ето, това е жилището на Периа — каза Дюран. На масивната врата нямаше никаква табелка с името му — очевидно Периа не държеше особено да знаят къде точно живее. Дюран отвори с ключа си и влязоха.
— Откъде да започнем? — запита Дюран.
— Предпочитам от спалнята.
Грамадна спалня с богати мебели, широко двойно легло. Всичко в пълен порядък. Всичко доста скъпо, доста модерно и в същото време доста безвкусно. Поне така мислеше Димов. И сподели своята мисъл с Дюран.
— Не намирам — отвърна колебливо Дюран. — Макар че за нищо на света не бих купил такива кресла…
— В такъв портокалов цвят.
— Не е толкова въпросът за цвета — отвърна Дюран. — Но бих се чувствувал в тях като сладолед в чаша.
Димов веднага се запъти към гардероба. Беше необикновено голям, вграден гардероб, който заемаше
— Господин Дюран, не ви ли прави впечатление колко много костюми? — каза Димов. — И колко обувки!
— Ни най-малко — призна си Дюран. — Периа винаги си е бил конте.
— Когато пътувам в чужбина, винаги си взимам поне два костюма — продължи Димов — Както и вие, когато дойдохте в София… А в куфара на Периа нямаше нито един.
— Да, наистина — измърмори Дюран. — Но той е стоял в Истанбул само два дена. А за два дена един костюм е съвсем достатъчен.
— И вие стояхте в София два дни… И при това по служебна работа. А на всички е известно, че Периа е човек на нощния живот. В Истанбул има много хубави нощни заведения. Не може да се отиде там в спортен костюм.
— Капризите на богатите хора са понякога удивителни! — отвърна уклончиво Дюран.
След като Димов прегледа внимателно спалнята, двамата минаха в кабинета. Не приличаше никак на кабинет на интелектуалец — не се виждаха никаква библиотека, никакви книги по етажерките, нищо освен телефонният указател. Но затова пък имаше достатъчно много снимки по стените, на артистки предимно, доста оскъдно облечени, някои съвсем годи. Имаше освен това снимки на конни и автомобилни състезания, на кучета, на боксьори. Много солидно бюро. Стените бяха гипсови, разноцветни, в прекалено гъсти и силни тонове. Не много голям, но стилен бар. Само стената зад бюрото бе покрита цялата с тежка дървена ламперия.
Димов прекара в оглед на кабинета повече от час. Накрая Дюран се попритесни — минаваше обед, а един истински французин надали би се отказал от най-хубавото удоволствие на деня без някаква извънредно уважителна причина. Особено внимание Димов отдели на пода, застлан с луксозен оранжев мокет. След това дълго разглежда съдържанието на бара. И най-сетне изправи гръб.
— Когато направихте първия оглед, имахте ли впечатление, че в апартамента е тършувано?
— Не, всичко си беше в пълен порядък.
— Това трябваше и да се очаква — отвърна доволен Димов.
Тоя човек наистина като че ли търсеше доказателствата си в обикновеното и нормалното. Или поне така мислеше Дюран. Димов седна на един от столовете и се усмихна. — Нито един старинен предмет в цялата къща! — каза той. — Пък и за какво му е? Очевидно Периа е предпочитал скъпоценните камъни в чист вид… И то най-скъпите.
— Да, поне това е доказано — съгласи се охотно Дюран.
— Как намерихте прозореца? Отворен или затворен?
— Двете крила бяха широко отворени.
— Защо? — запита Димов. — Когато отивате в чужбина, оставяте ли си прозорците отворени?
— Сега е лято.
— Какво като е лято?
— Аз пък питам: какво като са отворени? — каза Дюран малко нетърпеливо.
— Ще ви кажа какво… Прозорците са били нарочно отворени, за да се проветри кабинетът… И то не от Периа… Защото, господин Дюран, цялото помещение е било изпълнено с една особена, тежка миризма. Много специфична при това. Вашите специалисти веднага биха я различили.