Кутия за енфие
Шрифт:
На другата сутрин двамата с Ралчев изпратиха Дюран на летището. Инспекторът от френската криминална полиция беше в много добро настроение, бърбореше и се шегуваше повече от всякога.
— Снощи си поръчах в ресторанта каварма — каза той. — Ама съвсем не беше същата. Може би криминалните инспектори у вас имат някакви привилеги?
— Не, вие имате привилегии… Трябваше само да си кажете името. Купихте ли си нещо, господин Дюран?
— Две кутии пури… И някаква много красива покривка за малка масичка. Жена ми много ще се зарадва.
— Използувам случая да и предам моите почитания.
— Господин Димов, навярно ще ви се случи
Двамата инспектори любезно си размениха визитните картички. Лицето на Дюран стана сериозно.
— Съжалявам все пак, чене постигнахме никакъв напредък в нашата работа. Връщам се в Париж с празни ръце… И без един категоричен отговор.
— Всички отговори са в Париж, господин Дюран — отвърна Димов. — И напразно ги търсите тук.
— Може би сте прав… И все пак, ако научите нещо, имате и двата ми телефона.
— Моля, пътниците за Париж да заемат местата си! — обяви радиоуредбата.
Те се ръкуваха сърдечно и Дюран с неочаквана пъргавина понесе тежкото си туловище към изхода.
Изминаха още няколко дена.
Димов ясно си даваше сметка, че не са постигнали никакъв напредък. Или почти никакъв. Дюран навярно беше прав за себе си. Изглеждаше съвсем невероятно такива хора — като тримата чужди пътници — да извършат убийство. И то убийство за грабеж. Това трябваше да се изключи. Причината вероятно е била много по-дълбока и много по-драматичиа. Такава тъмна личност като Периа наистина можеше да постави някои хора в положение на жестока самоотбрана. И да ги принуди, за да се спасят, на крайни мерки.
Димов отново внимателно проучи всички материали. Идваха му далечни странни предположения, правеше някои още по-странни съпоставки. Но всичко си оставаше все още размисъл. Нямаше никаква практическа възможност да направи проверки. Или да възпроизведе някой оригинален експеримент. В крайна сметка като че ли най-разумно беше да не си затормозява повече съзнанието с тая отминала афера. И на местна почва го чакаха няколко дребни, но трудни дела.
Няколко дена след това генералът отново го извика. Тоя път изглеждаше в лошо настроение, очите му някак особено святкаха.
— Да, Димов, цялата работа взе съвсем неприятен обрат — каза той. — Днес ме извика министърът… И трябва да ти кажа, никак не скри своето недоволство.
Димов въздъхна. Досега само веднаж му се беше случвало да получи служебен укор.
— Вие виждате, другарю генерал, че ръцете ни са вързани.
— Да, виждам… Но в крайна сметка… Генералът отвори една папка и извади от нея куп вестници.
— Това са френски вестници — поясни той. — От убийството на Периа са направили първокласна сензация.
Не бихме се интересували, ако не се засягаха по най-недостоен начин името и престижът на страната ни. Десните вестници са изпълнени с най-отвратителни намеци. За липсата на сигурност, за бандитизъм, за рисковете, които всеки цивилизован човек носи на дивите Балкани. А ето този доста авторитетен вестник твърди, че никога българските затвори не са били пълни с толкова криминални престъпнци…
— Копчето! — измърмори сърдито Димов. — Те нямат никакви други доказателства.
— Не става въпрос за копчето — прекъсна го генералът. — Дюран е излязъл съвсем коректен. Дори не им е съобщил за него. Пък и вестниците съвсем малко са се интересували от фактите. Ето например „Пари жур“ твърди, че убийството е извършено в луксозния хотел „София“, който се намира
— От „Пари жур“ всичко може да се очаква — измърмори Димов. — Аз го преглеждам понякога.
— Това е положението — измърмори генералът. — Трябва да ти кажа, че Дюран е съвсем прав. Ние нямаме нито едно сериозно доказателство, че убийството е организирано и извършено от чужденци.
— За съжаление, всички доказателства са в Париж, другарю генерал.
— И какво искаш, да те пратя в Париж? — Защо не, ако толкова се налага… Но сега за сега мога да се задоволя и с Истанбул.
— Имаш ли нещо пред вид?
— Имам няколко неща пред вид. Генералът се позамисли.
— Добре, няма да те разпитвам сега… Скъпо ли ще излезе?
— Ами хубавите неща са винаги малко скъпички — отвърна шеговито Димов. — Ще се наложи да отседнем в „Хилтон“.
— Двама ли искате да отидете?
— Да, с Ралчев… По обем работата е множко, другарю генерал. Мъчно ще я свърши един човек.
— И все пак какво ще търсите там?
— Кутия за енфие.
— Малко скъпа ще ни излезе тая кутия.
— Самата кутия нищо… Не повече от двайсетина долара.
— Добре, вървете! — каза генералът. — Не знам дали ще намерите кутията, но донесете малко пушен паламуд. Там е сигурно на безценица.
Преди да си тръгне, Димов прибра цялата сбирка от вестници. Може би там щеше да открие нещо. Между хилядите лъжи дори в един жълт вестник може да се намери някоя малка полезна истина.
И не се излъга. Портретите на главните действуващи лица доста солидно се закръглиха в очите му. Далечните предположения започнаха да се затвърдяват.
ВТОРА ЧАСТ
За разлика от Ралчев инспектор Димов намери, че Истанбул е чисто и просто очарователен град. Изглежда, че виждаше това, което другите не виждаха, и отминаваше със снизходителна — усмивка грозното и несъвършеното. Димов вървеше из улиците и се усмихваше, зяпаше с интерес витрините на пищните ориенталски сладкарнички, спираше се пред кафенетата и сякаш не можеше да се отлепи от тях. Влязоха в едно кафене, ядоха лепкаво бяло сладко и локум, пиха по едно чудесно кафе. Макар да беше ранен следобед, сънлив и задушен, кафенето беше претъпкано. По излъсканите столове седяха повечето възрастни и улегнали хора, доста небрежно облечени, по жилетки и с домашни калцуни на краката, с химически моливчета, пъхнат зад ухото. Повечето от тях бяха чисто и просто на разговор — прочутия ориенталски „моабет“, — други сърбаха шумно кафето или зяпаха вкупом през витрината минаващите жени. Имаше пет-шест двойки, — които биеха пуловете на таблата и заливаха всичко с изобилни словесни потоци. Около масите им бяха насядали неизбежните ориенталски „кибици“. Понякога някой от тях волно или неволно се обаждаше и ощетеният вдигаше шум, в който моментална се намесваха всички. Надали по-голям и по-дружен шум са вдигали и гъските, които някога бяха спасили Рим. Димов ги наблюдаваше усмихнат, в най-добро разположение на духа. Навярно бяха дребни търговци и занаятчии от близките магазинчета. Докато чираците и калфите им дремеха в празните дюкяни, техните господари убиваха тук следобедната скука. Понякога някое от момчетата изтичваше до кафенето, ако се появеше, разбира се, по-сериозен клиент. Тогава стопанинът ставаше и бавно, с премерено достойнство се понасяше към своето владение.