Кутия за енфие
Шрифт:
— Доста неприятен случай!… И то с французи!… Нищо, шефе, разказвай — добави той шеговито.
Димов бавно и точно изложи фактите — беше съвсем сигурен, че не е изпуснал нищо съществено. Но през цялото време се въздържаше от коментарии. Когато най-сетне Димов свърши, генералът го погледна изпитателно с живите си очи. И веднага каза това, което Димов очакваше:
— Добре де, ама ти съвсем ли изключваш от комбинацията младия митничар?
— Да, искрено казано, изключвам го. Макар да няма много сериозно алиби. Никой от неговите
— Ами тогава?
— Другарю генерал, той е секретар на комсомолската организация… Ако почнат и…
— Добре, това разбрах… И никакъв друг довод?
— На мене тоя ми е достатъчен, разбира се, плюс личното впечатление. Но има и нещо друго. Ничев не скри от нас, че чужденецът е носил със себе си пари и ценности. Макар че за това нямаме ни документ, ни свидетел. Ако той беше убиецът, щеше да скрие поне за валутата. Митническото удостоверение, което е останало у Периа, е било откраднато. Няма смисъл, от една страна, да краде удостоверението, а, от друга — да признава какво то е съдържало.
Генералът се замисли.
— Да, прав си — кимна той. — Това е логично. И, според тебе, как е попаднало това копче в стаята на убития?
— Най-вероятно е било подхвърлено… От убиеца или от някой негов съучастник… С цел да ни подведе.
— Все пак неприятно съвпадение…
— Точно съвпадение, другарю генерал… Убиецът случайно го е намерил, като е минавал през митническия контрол. И веднага му е хрумнало да го използува като улика.
— Не ти ли се вижда малко примитивно?
— Да, наистина — съгласи се неохотно Димов. — И все пак естествено за чужденец, който слабо познава страната ни… Някои все още ни смятат за ориент, където всичко може да мине.
— Ясно — усмихна се генералът. — Навярно смяташ, че някой от чужденците е убил Периа?
— Точно така! Или Кулон, или Капелани. Но по-вероятно Кулон… На него повече му подхожда тоя точен и силен удар… Капелани, както ви казах, е бил доста пиян.
— Ако не се е преструвал!
— И това е възможно. На Запад има препарати, които чувствително намаляват влиянието на алкохола.
— Някакви улики?
Навярно Димов отдавна бе чакал тоя въпрос, защото лицето му леко просветля.
— Има една, и то доста хубавка — отвърна той. — стаята на Кулон намерихме чаша с лек разтвор от „Алка Зелтцер“.
— Какво е то?
— Против киселини… И изобщо против напиване.
„Алка Зелтцер“ намерихме и в чашата на Капелани. Но не е в това работата. Върху чашата на Кулон имаше отпечатъци от пръстите на Периа.
— Ха! — възкликна изненадан генералът. — Това е наистина нещо… И все пак друго щеше да бъде, ако ги бяхте намерили в стаята на Периа.
— Очевидно двамата са се познавали. А между хора, които се познават, винаги може да стане нещо.
Тоя път генералът здравата се замисли.
— Но какъв смисъл има да го убие точно в София? И то на
— И аз върху тоя проблем си троша главата, другарю генерал… Може би убиецът не е имал друг изход… А може би е смятал, че убийството ще мине за сметка на българите. Дива балканска страна, какво ли не може да се случи в нея… Сигурно така е мислил. И убийството, разбира се, ще бъде някак потушено, за да не се компрометира страната. А и френската полиция очевидно не може да се намеси в нашите работи дори ако се усъмни.
— Да, разбирам — кимна генералът. — Убийство на ничия земя, наистина оригинално. Сега нито ние можем да проведем сериозно следствие, нито французите. А копчето е било добре дошло…
Ралчев, който до тоя момент слушаше мълчаливо, внезапно се намеси:
— Другарю генерал, може ли да кажа нещо?
— Моля…
— Ако убийството е извършил някой от двамата чужденци, то той го е направил предумишлено.
— Това е по-вероятно — кимна Димов.
— А, според мене, това е сигурно — продължи Ралчев. — Защо убиецът ще вземе копчето, което случайно е иопаднало пред очите му? Очевидно той е знаел за какво може да му послужи.
— Разбира се, че си прав — отвърна Димов оживено. — Това се налага от само себе си.
Генералът мълчеше.
— Може и тъй да е — каза той най-сетне. — А може и да не е. Представете си например, че някой е проникнал в хотела отвън. Убил е, ограбил е и е изчезнал.
— Да си кажа правичката, другарю генерал, мъчно мога да си го представя — обади се Димов. — Откъде един външен човек може да знае, че в стая двеста и осем е отседнал богат чужденец?
— От администратора например…
— Почти невероятно! — каза Димов. — Никой разумен, човек не спи в един чужд хотел в непозната страна, без да се заключи. Нима Периа ще отвори посред нощ на непознат човек? И ще го пусне в стаята си?
— Защо непознат? Ами ако е бил администраторът? Идва, почуква: моля, господин Периа, вземете си паспорта.
Сега пък другите двама мълчаха.
— Помислете още, поработете! — продължи генералът. — Разбирам много добре, че не ви се иска убиецът да е българин… И ще бъде крайно неприятно, ако е българин… Но представете си, че е тъй… Нима ще оставим един вулгарен убиец да шета из страната ни? Убийството утре може да се повтори.
— А французите?
— Кои французи?
— Посолството например… Те веднага ще поискат някакво обяснение.
— На тях ще им дадем това, с което сега разполагаме. Искам да кажа, официалните документи: протокол, експертизи, снимки… Може пък и те да ни подскажат нещо.
След малко двамата си отидоха. Докато се возеха със служебната кола, Димов не проговори нито дума. Но лицето му не бе толкова замислено, колкото потиснато и недоволно. Едва когато слязоха той неохотно измърмори: