Кутия за енфие

Вежинов Павел

— Готово, Стояне!…

Автобусчето тръгна. Не го чакаше кой знае какъв път — някакви си стотина метра. Постепенно самолетът погълна всички пътници, плацът опустя. И все пак самолетът не тръгна веднага — един пътник липсваше. Потърсиха го в международната чакалня, но той не се обади. Не можеше да чакат повече. И скоро самолетът се издигна плавно във въздуха, като оставяше зад себе си тънката диря на изгорелите газове.

Липсваше само господин Периа.

* * *

От няколко години инспектор Димов изучаваше усилено френски език. Както се следва, учеше го с учителка. Дребничката,

едва-едва поувяхнала стара мома го прие в началото доста скептично. Тоя доста неугледен, мълчалив и тромав мъж не й приличаше на ония интелектуалци, които възприемат бързо и лесно. Твърдото му българско произношение я отчая съвсем. Такъв човек бе по-пригоден да цепи дърва, отколкото да говори френски. Впрочем, наистина бе така в началото. И не само в началото. Безкрайно трудно му бе да свива на кравай устенцата, да произнася отворени и затворени гласни, да смекчава съгласните. Но иначе си го биваше, имаше отлична памет, възприемаше бързо. Скоро учителката с учудване си призна, че надали е имала досега по-схватлив ученик.

След две години усилен труд инспектор Димов смени учителката. В министерството имаше висш курс по езикова подготовка на кадрите, той бе служебно задължен да го премине. Сега им предаваше доста възрастна жена, но изискана и благородна като стара френска графиня. Беше много доволна от своите ученици и от тяхното прилежно поведение. Но не беше никак доволна от присъствието им. Постоянно някой от тях изчезваше за дни или даже за седмици. „Служебно зает“ — това беше обяснението, което получаваше от отговорната инстанция. Що се отнасяше до инспектор Димов, той я затрудняваше главно със своето произношение. Иначе не можеше да не признае, че е нейният най-добър ученик.

И в това хубаво лятно утро се занимаваше точно с него. Тоя уверен млад човек с кораво, решително лице, кой знае защо, изглеждаше пред нея винаги малко уплашен — точно като гимназиалните ученици. Той я развеселяваше, беше й симпатичен. Тя го предпочиташе пред другите, улавяше се, че го изпитва много по-често.

— Е, добре, другарю Димов — започна тя. — Вие сте, да кажем, на Триумфалната арка… Как най-лесно ще стигнете пеша до Българското посолство?

Димов се замисли. Тоя солиден човек никога не бързаше с отговорите си, каквито и да са те.

— Ами ще тръгна по „Шан з Елизе“ — започна спокойно Димов. — Ще предпочета, разбира се, левия тротоар…

— Защо левия?

— Защото по него са едни от най-хубавите парижки кафенета — отвърна шеговито Димов. — А пред хубавите кафенета седят хубавите елегантни жени… Най-напред е „Жорж сенк“, след това „Колизеумът“. Човек може да спре за малко пред магазин „Бушера“, ако иска да купи нещо хубаво за жена си. Така ще стигне до малкия площад „Рон Поан“. Там ще трябва да почака доста, докато прекоси „Шан з Елизе“, тъй като няма подлез.

— Извинете, господин Димов, но вие се шегувате с мене! — каза обидено учителката. — Вие сте били в Париж…

— Не, мадам.

— Но знаете поне колкото мене.

— Това е в задълженията на моята професия — все тъй шеговито отвърна Димов.

Точно в тоя момент вратата се отвори, на прага се появи Ралчев, неговият най-добър помощник. Ъгловатото му лице имаше същото полусконфузено, полууплашено изражение на ученик, който е влязъл в класната стая след големичко закъснение. Той поглеждаше ту шефа си, ту учителката,

сякаш се чудеше какво да каже.

— Ясно! — измърмори недоволно учителката. — Ето още едно служебно задължение. Няма ли да ви оставят на спокойствие поне за уроците?

— Рискове на професията, мадам! — въздъхна Димов. — Моля ви да ме извините.

Но видът на Ралчев му бе подсказал много повече, отколкото учителката бе доловила. Навярно се беше случило нещо доста сериозно. Като излязоха в коридора, Ралчев веднага каза:

— Доста неприятна история, шефе… И то с чужденец.

— Дано не е американец — измърмори Димов.

— Не, французин… Намерен е убит в хотелската си стая на летището.

— Кой го е намерил?

— Чистачката към десет часа сутринта. Вратата е била заключена, ключът и досега го няма. Но тя е отворила със своя ключ… И здравата се е изплашила, още не може да дойде на себе си.

— Как се казва?

— Огюст Периа, четиридесет и осем годишен, от Париж… Два удара с остро оръжие, и двата в гърба.

Димов се понамръщи:

— Ами така започнаха всичките ни неприятни истории, с удар в гърба. Кога е пристигнал?

— Снощи в десет без десет със самолета от Истанбул. А тая сутрин е трябвало да замине с „Ер Франс“ за Цюрих.

— Никой ли не го е потърсил?

— Потърсили са го. Но само по радиоуредбата на летището. Навярно не са знаели, че е останал да спи тук, в хотела… И след това са заминали.

— Това ли е всичко?

— За сега всичко… Там е Мишев, той ми се обади по телефона. И аз дойдох веднага при тебе.

— Наистина неприятно! — измърмори Димов. — На ти сега на тебе френски език!

Навън ги чакаше служебна кола.

— Летището! — каза Ралчев. — По-бързо.

„Всички бързат, когато е вече късно“ — помисли шофьорът. Но той наистина добросъвестно бързаше. Скоро спряха пред летището. Там, разбира се, всичко изглеждаше съвсем нормално и делнично, самолети отлитаха и долитаха, хора се суетяха около входовете. На външната врата на хотела имаше пост — това бе всичко. Коридорът бе съвсем пуст и спокоен, не се виждаха никакви хора. Хотелът сякаш все още спеше, без да подозира какво се е случило. В стая двеста и осем ги чакаше Мишев. Лекарят бе привършил своя оглед, само дактилографът все още добросъвестно се трудеше. Трупът лежеше всред стаята проснат по гръб и леко разкрачен. Беше в панталон и горнище на пижама, закопчана само на средното копче. Безизразното лице на убития не подсказваше нищо. Навярно не е било съвсем лесно да се убие толкова едър и силен човек. Вероятно е бил изненадан. В стаята не се забелязваше никакъв безпорядък освен отвореното куфарче за ръчен багаж, доста разбъркано. Едно от крилата на външния прозорец бе отворено, но и над него бе спуснато плътно поизбелялото перде.

Мишев побърза да му докладва малкото, което знаеше.

— Убит е, изглежда, тук, в коридорчето, близо до вратата на банята. С кама или нещо подобно… Много силни, бих казал, професионални удари… И двата са пронизали сърцето, смъртта е последвала моментално. След това е бил примъкнат до средата на стаята и обърнат по гръб. И при всички положения е бил ограбен — не намерихме в него никакви пари, никакви ценности. Както личи, взети са били дори часовникът и пръстените му… Изобщо не намерихме в него нищо освен самолетния билет и етикета, за багажа…