Кутия за енфие

Вежинов Павел

Усещаше, че с течение на годините става все но-тъжен. Причина за това бяха именно истините — сложните и противоречиви истини. През първите години престъпленията го интересуваха чисто служебно. Дълг, който трябва да се изпълни. Или пък като ловец — дивеч, който трябва да се удари. Тичаше като як копой с невероятна издръжливост и по най-незабележимата следа. После тичането започна лекичко да го уморява. Вече не тичаше с такава енергия. Просто избираше една теоретична точка и чакаше там. Както се казва на ловен език, чакаше на пусия. Глиганът или заекът — все

едно! — обикновено се появяваха някъде там, около теоретичната точка. Тогава е много по-лесно да се прицелиш в дивеча, който смята, че си някъде далеч зад гърба му.

Но след това се случи тая история със Стефан Радев. И с неговото самопризнание. В неговия собствен съзнателен мир категориите започнаха бавно да се изменят. Сега вече престъпленията не го интересуваха само като факт, но и като социално явление. А тая почва се бе оказала най-хлъзгавата от всички, на които досега бе стъпвал. Случиха се още няколко много сериозни и жестоки престъпления. И убийците бяха все млади хора. Не просто деца на улицата и на нейните вечни миазми. А хора образовани, добре гледани и възпитани. И без никакви видими пороци, без никаква обременена наследственост. Дори на вид съвсем безукорни — като, тоя Ничев например… И все пак…

Не разбираше на каква почва виреят тия отровни цветя. И от какво семе израстват. Нямаше такива семена или поне у нас ги нямаше. Може би това, което учените наричат мутации?… Изведнаж цветето пониква не бяло, а червено или жълто. Не шест, а осем листенца на венчето. Или съвсем внезапно вместо лечебна — отровна настойка. Това бяха факти, върху които непрекъснато размишляваше. Може би не точно мутации, може би неочаквани съединения. Пък и тоя напрегнат свят — като някакъв огромен синхрофазотрон. Частиците летят с невероятна скорост, удрят се една в друга и се разпадат на нови частици. Учените просто им дават нови наименования — алфа, бета. След това ги проучват, мъчат се да свържат всичко в единна теория.

И той се мъчеше да свърже всичко в единна теория, но не успяваше. Фактите се трупаха един след друг все по-различни и сякаш всеки за себе си. Не успяваше да улови общото. Сънят му бе станал съвсем лек и неспокоен. Събуждаше се посред нощ, мислеше. Може би трябваше да чете повече. Добре, да чете, но работата беше там, че никой не пишеше по проблемите, които го интересуваха. Никой не искаше да бърка с чисти ръце в мръсна материя… Задният двор!… Боклуци!… Но нима от боклуците не избухваха най-опасните епидемии? Профилактиката — това е достатъчно. Не, не е достатъчно — мислеше той.

Нарочно се бе заключил в стаята си. Нарочно бе изолирал телефона. Чувствуваше се потиснат и неспокоен. Тоя Ничев — имаше ли право да го извади така бързо от тоя сравнително малък кръг? Навярно нямаше! А мутациите? А частиците? Как се гради теория? И все пак човек трябва да вярва в нещо. Иначе какво значение има какви мутации ще се появят? Щом това е закон на природата…

Някой почука на вратата му — Ралчев, разбира се. Само той знаеше как да почука. Димов се поколеба за миг, после отвори. Ралчев го гледаше доста гузно.

— Генералът

те вика — каза той.

— Знае ли, че съм тук?

— Аз му казах.

— Умееш да се подмазваш на началството.

— А как, да го излъжа ли? — попита Ралчев учудено.

— Много добре знаеш, че не сме готови — отвърна Димов с досада.

— Той просто иска да го информираме.

— Хубава информация… Каква информация без достатъчно факти?

Ралчев премигна. Може би беше прав шефът му, че не умее да се съпротивява на началството. И сега не му се искаше.

— Мисля, че направихме всичко! — каза той неохотно. — Няма само как да върнем чужденците.

— А експертизата?

— Още не е готова.

Тоя Ничев, тоя Ничев!… Сега трябва да се огъва и да мънка пред генерала заради него.

— Повикай ми доктор Пеев.

Ралчев отиде при телефона и включи контакта. Доктор Пеев работеше в друго здание, връзка понякога се получаваше доста трудно. Все пак той поръча да го потърсят.

— Нещо ново за Ничев?

— Нищо особено, шефе… Произхожда от съвсем бедно семейство.

— Такъв хубавец?… С такава кожа? — запита Димов учудено. — Ралчев, обърна ли внимание каква хубава кожа?

Кой знае защо тая нежна, почти женска кожа най-много го безпокоеше. Ралчев изсумтя недоволно. Може би защото сам не притежаваше никакви подобни достойнства.

— Кожата си е кожа, шефе, а пък фактите са си факти! — измърмори той. — Баща му е бил най-обикновен училищен прислужник. Даже не е имал средства да изучи сина си като хората.

— Какви езици знае?

— Доста добре френски, отчасти английски… Освен задължителните курсове сам се е образовал. Прекалено интелигентно момче за един обикновен митничар… И, казват, с амбиции.

— Зависи какви амбиции — измърмори Димов. — Има и хубави амбиции.

— Има — отвърна Ралчев не съвсем убеден. — Има всякакви.

В това време продължително зазвъня телефонът. Димов отиде и взе слушалката.

— Ти ли си, Пеев? Нещо ново?

— Почти привършвам — отвърна лекарят. — Сега мога да кажа с много голяма сигурност. Убийството е извършено около 12 часа.

— Ударите?

— С много особено тънко оръжие… И доста дълго, почти като щик… Това не е обикновена кама, другарю Димов. Камите обикновено са по-къси. И двата удара са минали през сърцето… Според мене, това може да го извърши само много опитен, бих казал, професионален убиец. Човек с много силна и изключително точна ръка.

— Да, разбирам… Нещо друго?

— Малко храна и остатъци от алкохол в стомаха му. Но в никакъв случай не е бил пиян.

— Добре, Пеев, благодаря. Димов затвори слушалката.

— А сега можем да вървим! — каза той. — С малко по-чиста съвест.

Взеха една служебна кола до главната дирекция. Не стана нужда да чакат — генералът ги прие веднага. Беше едър мъж с буйна коса и тежки ръце на бъчвар. Така се и казваше — Бъчваров, — съвсем заслжено си бе получил името. Не изглеждаше никак сърдит за малкото закъснение, само неохотно измърмори: