Кутия за енфие

Вежинов Павел

— А паспорта? — запита любопитно Димов.

— Дори паспорта…

— Това е наистина странно… Изобщо някакви следи някакви улики?

— Само едно копче, другарю Димов.

— Копче ли? — запита учудено Димов.

— Да, копче от митническа униформа… Малко, от ръкав.

Мишев извади от джобчето на сакото си нещо увито в книжка и го подаде. Димов го погледна косо, после го пъхна в джоба си.

— Дактилографът! — каза той кратко.

Възрастен, мършав като хрътка служител излезе малко напред.

— Нищо

съмнително, другарю Димов. И никакви отпечатъци, навярно е работено с ръкавици.

— И никакви следи по пода?

— Никакви… Може би след това са били избърсани.

— Изобщо работил е като у дома си! — каза Ралчев.

— Вашето мнение, д-р Пеев?

— Убит е навярно между единайсет и един часа… Но ще ви дам точна експертиза след аутопсията.

— Интересно защо е бил примъкнат до средата на стаята? — запита Димов.

— Навярно за удобство — обади се Мишев. — По всичко личи, че е бил старателно обискиран.

— И ограбен, според вас. — Димов погледна към отвореното куфарче. — Да, хубави ризи с извезани инициали.

— Има ги и на пижамата.

— Някакви ключове?

— Никакви… Липсва дори ключът на стаята…

— Да, доста странно убийство! — измърмори Димов. — Някаква хипотеза, Мишев?… Някакво предположение?

Мишев видимо, се поколеба.

— Навярно Периа си е бил легнал! — каза той неохотно. — Тогава някой му е потролал. Или пък го е извикал.

— От какво съдиш?

— Панталонът е обут съвсем небрежно… И зле закопчан.

— Да, виждам — кимна Димов.

— И изобщо имам чувството, другарю Димов, че грабежът е бил извършен, колкото да се подведе следствието… А целта е била друга: може би паспортът, може би ключовете…

Димов не отвърна, продължаваше да оглежда стаята.

— Администраторът тука ли е?

— Той се е сменил в седем часа сутринта… Но го извикахме…

— Добре, да вървим при него… Ралчев, намери митничаря, който е преглеждал багажа на убития.

— И той е сменен от дежурство — обади се Мишев. — Чакаме го всеки момент.

— Ако копчето е негово — каза Димов, — надали ще го дочакаме.

— Не вярвам, другарю Димов… Според мене, то е подхвърлено нарочно… За да ни подведе.

— Ела с мене, Мишев… Да видим тоя администратор. Все пак той знае малко повече от другите. Поне го е видял жив…

В администрацията намериха двамата администратори. И освободиха за кратко време новодошлия. Берберов изглеждаше доста смутен и загрижен. За пръв път, откакто се помнеше, му се случваше убийство в хотел. В българските хотели никой никого не убиваше. В най-лошия случай се открадваше някоя вещ. Двамата криминалисти влязоха, Берберов ги покани да седнат. И веднага усети върху себе си тежкия проницателен поглед на инспектора. Това го смути още повече.

— Другарю Берберов — започна инспекторът, — вие вече знаете за убийството. И навярно сте поразмислили, докато дойдем… Сега разкажете ми всичко,

което ви е направило впечатление.

— За убития ли? Аз казах, всичко. — Берберов въздъхна.

— Ами най-странното е, че дойдоха толкова пътници наведнаж… И то все французи.

— Колко души?

— Трима мъже и една жена. Вие разбирате, другарю инспектор, това не е хотел като другите… Е, случва се понякога да остане тук някой транзитен, но много рядко… И туй става, но, да речем, при лошо време, при някаква злополука, при объркване на разписанията, когато не знаем точно кога ще тръгне нов самолет. Понякога са ни изпращали и пътници от града, при криза за стаи. При редовните самолети пътниците обикновено отиват да спят в града… Ако не друго, поне да го видят за една вечер.

— Но „Ер Франс“ тръгва наистина много рано.

— Вярно е — кимна Берберов. — Но досега никой пътник на „Ер Франс“ не е спал в моя хотел. А сега изведнаж четирима. И една дипломатка между тях, мадам де Вол. Просто не е по ранга й.

— Добре, да започнем отначало. Кой дойде пръв?

— Именно господин Периа, със самолета от Истанбул. Носеше само пътна чанта. Помоли ме да му попълня фиша.

— Това винаги ли го правите?

— Почти винаги… И тоя път за всички освен за мадам де Вол, която си го попълни сама.

— Коя стая му дадохте?

— Двеста и осем… Тя е хубава, задна стая. И понеже не вярвах, че ще има други пътници, дадох му я просто от сърце.

— Кога си взе обратно паспорта?

— Още същата вечер… Струва ми се, половин час след това.

— След това?

— После дойде господин Капелани… Според мене, съвсем обикновен, приятен човек…

— Как изглеждаше?

Берберов му го описа доста подробно — по вид и по държане. И възпроизведе едва ли не целия разговор.

— Много ли беше пиян? — запита Димов. — Или просто тъй, пийнал?

— Май че си беше пиян… Залитна по едно време. Затуй му препоръчах да пийне розе. То е много приятно вино, другарю инспектор, но не е силно. След това към десет часа дойде нашият самолет от Бейрут. С него пристигнаха най-напред мадам де Вол, след това последен — господин Кулон. Дадох им последователно на Капелани 212, на де Вол 217 и на Кулон 218.

Берберов подробно му описа и последните двама гости. Особено мадам де Вол и най-вече тоалета й.

— Кога си взеха обратно паспортите?

— След като се върнаха от ресторанта. Помня, че последен дойде господин Кулон, някъде около дванайсет часа… След това съм заспал…

— Винаги ли го правите?

— Няма никакъв смисъл да стоя буден, другарю инспектор… Това не е софийски хотел, при нас няма никакви изненади. След дванайсет нямаше друг пътнически самолет.

— И значи тъй, легнахте да поспите… Затворихте ли поне външната врата?

— Обикновено го правя, особено ако няма никакви пътници… Но тоя път май че забравих.