Кутия за енфие
Шрифт:
— Това не е най-лошото, Пиер. Най-лошото са миражите, които доставихме на Израел.
Кулон седна на най-отдалечената маса. Сервитьорът, привлечен от внушителния му вид, побърза да пристигне.
— Едно двойно уиски! — поръча той. — С лед и сода…
Уискито не бе нещо особено, но той го изпи с удоволствие. На другия край на салона Капелани поливаше с българско розе наистина вкусното вретено. От целия му вид лъхаше на малка гастрономическа оргия. След малко Кулон си поръча второ уиски. Капелани дълго се колеба и поръча втора бутилка розе. Все пак не я изпи докрай. В тоя момент по-ясно
Първа си отиде мадам де Вол, към единайсет и половина часа, придружена от младия дипломат. Малко след нея понесе към изхода тежката си фигура Капелани. Кулон пиеше своето трето уиски. Той погледна небрежно часовника си — наближаваше дванайсет. Ресторантът се бе изпразнил съвсем, на единия му край вече прибираха покривките на масите. Без да бърза, той изпи уискито си докрай и прекъсна леката прозявка на сервитьора.
— Плаща, моля!
Кулон плати и си отиде. Коридорът на хотела бе все тъй пуст и безлюден, все тъй слабо и унило светеха лампите. В администрацията Берберов полагаше последни усилия да не задреме. Оставаше да върне само един от паспортите и след това можеше с чиста съвест да си полегне на походното легло. А, ето го и господин Кулон.
— Как ви се видя кухнята, господин Кулон?
— Не я опитах — отвърна Кулон. — Но уискито бе съвсем порядъчно.
— Защото господин Капелани много я хареса. — Той французин ли е?
— Да, днес имаме истинско наводнение от французи… И господин Периа освен другите.
— Кой Периа? — запита Кулон. — Огюст Периа?
— Да, същият… Познавате ли го?
— Не, само по име — каза Кулон. — Лека нощ, господине…
Той пъхна паспорта в джоба си и потегли към коридора. Точно в тоя момент пристигаше самолет, чувствителните мембрани на хотелските стени бучаха порядъчно. Но тоя бе един от последните, скоро и на летището щеше да настане необичайна тишина — дълбока и плътна, каквато може да бъде само в полето, където свободно се носят прохладните ветрове.
Но въпреки това летището бодърствуваше, не спеше. Беше един часът, но в дежурната стая на митничарите хората си почиваха. Бяха свалили куртките, двама играеха с увлечение белот, другите смучеха кока-кола. Няма по-подходящо питие за един истински митничар от кока-кола — тя по-добре от кафето държи будно съзнанието, без да възбужда нервите. Единствен бе останал с пълната си униформа само младият митничар Ничев.
— Днес беше истинска лудница — каза той, като бършеше с чиста носна кърпа лицето си.
— Остава само чартърният от Лондон — отвърна друг.
— И тогава чак в пет и половина „Ер Франс“… Има време да изтичаш до в къщи…
Всички се засмяха. Ничев бе младоженец, и то съвсем пресен, едва от месец. През първата седмица съвсем колегиално неговите приятели го бяха замествали на нощните дежурства. Но това не можеше да продължи вечно. В крайна сметка и младоженката трябва да разбере, че се е омъжила за митничар, а не за банков служител.
— Върви му на момчето — обади се един от по-старите. — Хубавата французойка право при него кацна.
— Не му завиждам — каза небрежно друг. — Радев от граничните каза, че надникнал в паспорта й. Знаете
Разбира се, никой не знаеше.
— Двайсет и втора! — заяви тържествено митничарят.
— Не може да бъде! — едва ли не в хор изреваха другите.
— Това е фактът!… Жените могат да лъжат, но паспортът никога не лъже.
— Бреей! — учуди се старият митничар. — Ами затова налита на млади. Слушай, момче, ще си имаш май неприятности с булката… Току-виж ти побягнала.
— Но кажи преди това да ти зашие копчето! — каза друг.
— Кое копче?
— Това на ръкава. Знаеш ли нашият началник колко ги обича тия работи…
Ничев с досада погледна ръкава си. Копчето наистина го нямаше.
— Днес се е скъсало! — измърмори той. — За едно копче трябва да ходя чак в магазина…
— Вземи си една дузина за всеки случай… Скоро ще почне да ги скубе жена ти…
Всички отново се засмяха.
— Кротка е моята — отвърна шеговито младежът. — И следва философия, ако не ви е известно… Те не придирват много на дребните човешки слабости…
— Тя ли ти готви?
— Майка ми за сега.
— Тъй ще си остане, докато е жива. А след това ще ядеш пиле по философски… И абстрактно печено.
Всички отново добродушно се засмяха. А през това време в далечината се задаваше, като мигаше със светлините си, чартърният от Лондон.
Самолетът на „Ер Франс“ пристигна точно по разписание, при първите лъчи на слънцето. Изглеждаше поруменял от изгрева, леко задъхан и така чистичък, сякаш се бе къпал във ведрината на лятното утро. Всички пътници слязоха и изпълниха със сънлив шум чакалнята за транзитните.
Доста хора имаше и в международната чакалня. Край бара господин Капелани, не в най-добро настроение на духа, пиеше сутрешното си двойно кафе. Изглеждаше доста подпухнал, очите му бяха кажи-речи кървави. Няколкото часа път до Париж надали щяха да бъдат достатъчни, за да се възстанови съвсем за взискателния взор на мадам Капелани. След това мълчаливо пътуване със служебната кола на фирмата, още по-мълчалив обед заедно с цялото многолюдно семейство. Малките му неумели шеги щяха да пропаднат всред унили полуусмивки. Едва след това щеше да дойде най-лошото, но да не мисли, да, по-добре да не мисли.
От паспортната контрола се зададе мадам де Вол, все така сияйна и свежа в своето козметично съвършенство. Тя се запъти към бюфета и без да погледне Капелани, си поръча двойно кафе. И точно в тоя момент се обади радиоуредбата.
— Пътниците за Париж да се приготвят. — Барманката я погледна въпросително.
— По-бързо, моля! — отвърна съвсем спокойно мадам де Вол.
През контролата мина Кулон и тръгна спокоен и внушителен към изхода. Прислужницата поднесе кафето, мадам де Вол изпи няколко глътки. Изглежда, че не й хареса, защото го остави недопито, и тръгна след другите. Малкият автобус бръмчеше тихо с мотора си, стюардесата се оглеждаше апатично. И тъкмо щеше да даде знак за потегляне, когато се зададе мадам де Вол. Не бързаше, не изглеждаше притеснена. Стюардесата едва не се зазяпа в нея — толкова неочаквано беше това елегантно видение в сънливото утро. И най-сетне се сети да се обади.