Кутия за енфие
Шрифт:
— Мисля, че ще успея… Освен ако господин Дюран не го пожелае.
— Той наистина ще го пожелае — каза убедено генералът. — Освен ако другите не му попречат… Но не вярвам… И не се стеснявай, пийни още една-две чашки… Иначе, както се подсолихме, ще ставаш цяла нощ за вода.
Направиха всичко, както трябваше да се направи. След това Димов си отиде и за пръв път от един месец се наспа дълбоко, спокойно, истински. Но въпреки това отиде съвсем навреме на работа. Имаше една малка сянка върху сполучливото начало на операцията — трябваше да замине за Париж сам. Никак не му се искаше да огорчи Ралчев, но нямаше
Официалните формалности се оказаха много по-малки и леки, отколкото Димов очакваше. И Френското посолство, и министерството реагираха с неочаквана експедитивност. След като получиха официалната покана на министерството, не му остана нищо друго, освен да си ангажира място в самолета и да предупреди Дюран.
— И аз получих известието — отвърна зарадван Дюран. — И ще ви чакам с удоволствие… Отличителни белези: сламена шапка и съвсем порядъчен корем — пошегува се той.
— Нормално е — каза Димов. — Вие, французите, поне има с какво да го пълните.
— За какво намеквате?
— Поне за вашата чудесна бира.
— Макар че не съм Мегре, все пак успявам донякъде — отвърна шеговито Дюран.
На другия ден Ралчев го изпрати на летището. Изглеждаше малко омърлушен — очевидно трудно му беше да се раздели с шефа си. А и Димов съвсем не знаеше как да го утеши — просто не беше в стила му. И най-сетне като че ли нещо измисли.
— Какво да ти донеса от Париж?
— Нищо, шефе…
— Не може съвсем нищо.
— Тогава един кашон с „Туборг“ — усмихна се малко насила Ралчев. — Последния път останах с отлични впечатления.
— Да, това е идея — кимна зарадван Димов.
— Не ми е за друго, шефе, ама кой ще ти носи лаврите?… Никак не е удобно да си ги мъкнеш сам.
Димов поклати глава.
— Тоя път не съм много сигурен — отвърна той сериозно. — Все ми се струва, че някой в последния момент ще се намеси.
След малко Димов се качи в самолета. Пътуването беше много удобно, ако не се смята, че се въртяха десетина минути около летище „Бурже“. Най-после им дадоха писта, те кацнаха. Димов скоро забеляза своя посрещач. Изглеждаше точно така, както първия път го бе видял — със същите дрехи и същата малко тясна панамена шапка. Единствената разлика се състоеше в това, че най-сетне бе свалил пуловера си. Дюран го посрещна много сърдечно, усмивката не слизаше от устата му. Минаха по най-късата процедура всички погранични формалности и скоро се озоваха в едно такси. Не беше от най-хубавите таксита, които Димов беше виждал в живота си, но затова пък фучеше към града с невероятна скорост.
— Как ви се видя Истанбул? — запита Дюран оживено.
— За мене извънредно интересен — отвърна Димов. — Напомни ми за хубавите детски години… Рахат-локум, ашуре, кадън-гюбек…
— Това са ориенталски танци?
— Не, ориенталски сладкиши.
— Според мене, за предпочитане… И съжалявам, че не ми хрумна тая идея да се разходя до Истанбул. Като гимназист съм мечтал да видя „Златния рог“. Наистина ли е златен?
— Съвсем… Чудя се как американците още не са го задигнали.
Дюран само погледна своя колега, но не отвърна на малката провокация.
Настаниха го в „Кере“ — малък, но много уютен хотел близо до булевард „Сен Жермен“.
— Ще ви оставя да си починете —
Но Димов не мислеше да почива. Преди да почне разговорите с Дюран, той трябваше да направи една последна важна справка. Портиерът повика такси, Димов даде адреса. За негово щастие Ахджиян тъкмо беше дошъл в магазина си. Беше приятен възрастен човек, така любезен, както и неговият сънародник в Истанбул. Оказа се, че е живял дълго в България и знае езика. След като го предразположи добре, Димов доста тактично му зададе своите два въпроса. Отговорите бяха съвсем категорични. И арменецът дори не попита какъв е тоя странен интерес към работите на Периа. По всичко изглеждаше, че изобщо не бе чел във вестниците за смъртта му.
Сега вече можеше спокойно да отиде в „Казино дьо Пари“. Местата бяха добри, Зизи — наистина очарователна. Когато ревюто завърши, Дюран каза оживено.
— Както Мистангет, Зизи никога няма да остарее… От двайсет години си е все същата.
— Като мадам де Вол…
— Не, мадам де Вол е съвсем друг тип… Видя ми се прекалено студена и умна…
— Вие говорихте ли с нея?
— Едва вчера. Върнала се е от Бейрут в малък отпуск. Но не можа с нищо да ни помогне… Нито познава тримата господа, нито пък е видяла и чула нещо подозрително.
— Изглежда, че прекарва повече от времето си в чужбина?
— Естествено. Но предлагам да не говорим тая вечер по работа, драги колега… А да си хапнем добре.
Хапнаха наистина много добре в един хубав италиански ресторант, но предпочетоха френско вино. Изпиха двамата една бутилка, Дюран се приготви да поръча втора.
— Стига за днес! — възпротиви се Димов. — Струва ми се, че ще имаме повод за един гуляй накрая.
— Вие сте оптимист? — попита Дюран учудено.
— Както винаги! — усмихна се Димов. — А вие?
— Освен ако носите някаква хубава новина — каза Дюран. — Иначе работата ми се вижда съвсем безнадеждна.
Приключиха с кафе и чашка коняк. Тоя път Дюран беше със собствената си кола — доста престарял и раздрънкай ситроен.
— Ще ми позволите ли да се поразходя малко пеша? — каза Димов. — Не сме далеч.
— Винаги на ваше разположение — усмихна се Дюран. — Само гледайте да не се загубите…
Малка спокойна разходка по „Сен Жермен“ край терасите на хубавите кафенета, вече доста опустели, и се прибра в хотела си. Доста неудобните за един българин френски легла не го затрудниха особено — той се събуди в чудесно настроение и слезе в ресторанта да закуси. Оказа се, че е пръв — никой в тоя град на туристи не се престараваше в сутрешното ставане. Служебната кола дойде да го вземе едва в девет и половина часа.
Както очакваше, кабинетът на Дюран се оказа просторен, но неуютен. Не можеше да се очаква нищо друго от старата сграда, в която се помещаваше службата. Прозорците бяха много тесни, таванът — много висок. Гипсовите стени изглеждаха достатъчно замърсени. Само старото стилно бюро говореше за поколенията френски полицаи, които бяха минали през тоя неугледен кабинет. И удобните кресла, които миришеха на тютюн и истинска кожа.
— Седнете тук! — Дюран посочи най-близкото до бюрото му кресло. — Ще пием по едно кафе, нали?