Мадам Бовари
Шрифт:
След като напразно бе удряла така с кремък по сърцето си, без да успее да изтръгне ни една искрица, неспособна да разбере онова, което не чувстваше, както и да вярва в нещо, което не се проявява по установените форми, тя лесно се убеди, че в страстта на Шарл нямаше вече нищо необикновено. Любовните му излияния бяха станали редовни, той я целуваше в определени часове. То беше навик между другите навици, също като предварително известен десерт след еднообразието на вечерята.
Един горски пазач, когото господин Бовари беше излекувал от пневмония, подари на госпожата малка италианска хрътка; когато отиваше на разходка, Ема я вземаше със себе си — защото тя излизаше понякога, за да остане за миг сама и да не са пред
Тя отиваше до банвилската букова горичка, до напуснатия павилион, който беше в ъгъла на стената към нивите. Там в защитния ров, между тревите, имаше високи тръстики с резливи листа. Тя поглеждаше първо да види дали нещо не се е изменило от последното й идване. Намираше на същите места дигиталите и жълтите шибои, китки коприва около големите камъни и лишеи по трите прозореца с винаги затворени капаци, които се ронеха, гниещи върху ръждясалите си железни пръчки.
Мислите й, безцелни в началото, бродеха без път, както нейната хрътка, която обикаляше на кръгове из полето и джавкаше подир жълтите пеперуди, гонеше полските мишки, хапеше маковете край синора на нивата. После мислите й постепенно се съсредоточаваха и седнала в тревата, която бръскаше леко с върха на чадърчето си, Ема си повтаряше: „Защо, боже мой, се омъжих?“
Питаше се дали не е възможно при други комбинации на случая да срещне друг мъж; и се мъчеше да си представи какви ли биха били ония ненастъпили събития, оня различен живот, онзи неизвестен съпруг. Всички те наистина не приличаха на тоя съпруг. Оня би могъл да бъде хубав, духовит, изискан, привлекателен, каквито несъмнено са мъжете, за които се бяха омъжили нейните бивши другарки от манастира. Какво ли правеха те сега? В града, сред шума на улиците, мълвежа в театрите, блясъка на баловете, те имаха съществования, в които сърцата се разтварят, а чувствата разцъфтяват. А тя — животът й бе студен като таванско помещение със северен прозорец и досадата, мълчалив паяк, плетеше в мрака своята мрежа във всички ъгли на сърцето й. Тя си припомняше дните на раздаване на наградите, когато се качваше на естрадата, за да получи венчетата за отличие, с коса на плитки, с бяла рокля и открити платнени обуща; тя беше миловидна и когато се връщаше на мястото си, господата се навеждаха, за да й направят комплименти; дворът беше пълен с каляски, през вратичките й викаха за сбогом, учителят по музика с цигулката в калъф минаваше и поздравяваше. Колко далеч беше всичко това! Колко далеч!
Тя повикваше Джали между коленете си, милваше с ръка продълговатата й хубава глава и казваше:
— Хайде, целуни господарката си, на тебе не ти е тежко.
После, гледайки тъжното изражение на гъвкавото животно, което бавно се прозяваше, тя се разнежваше и като го уподобяваше на себе си, приказваше му гласно, като че утешаваше опечален човек.
Понякога връхлитаха бури, морски ветрове, които, помитайки внезапно цялото плато на Ко, разнасяха далеч из полята солена хладина. Тръстиките, приведени до земята, свиреха, а листата на буките шумоляха с бърз трепет, докато върховете им се люлееха безспир и продължаваха своя тържествен шепот.
Ема загръщаше по-плътно шала около раменете си и ставаше.
В алеята зеленикав отсвет, отразен от листата, озаряваше редкия мъх, който тихо скърцаше под нозете й. Слънцето залязваше, между клоните небето беше червено и стволовете, подобно на посадени в права линия дървета, приличаха на тъмна колонада, изрязана на златист фон; обхващаше я страх, тя викаше Джали, връщаше се бързо в Тост по широкия път, отпускаше се в креслото и цялата вечер мълчеше.
Но към края на септември в нейния живот се случи нещо необикновено: тя бе поканена във Вобиесар у маркиз д’Андервилие.
Държавен секретар през Реставрацията, маркизът, който искаше отново да влезе в политическия живот, подготвяше отдалеч кандидатурата си за Камарата на депутатите. През зимата той раздаваше щедро по един товар дърва, а в окръжния съвет с патос и настойчиво искаше пътища за своята околия. През силните горещини в устата му се бе появил абсцес, от който Шарл като по чудо го беше облекчил чрез едно навременно рязване с ланцет. Управителят на имота му, изпратен в Тост да плати за операцията, разправи вечерта, че видял в градината на лекаря великолепни череши. И тъй като черешите не вирееха във Вобиесар, господин маркизът измоли от Бовари няколко калема за присаждане и сметна за свой дълг да му благодари лично, видя Ема, помисли, че тя има хубава снага и че поздравява съвсем не като селянка, затова в замъка решиха, че няма да бъдат прекалено снизходителни, нито, от друга страна, ще направят нещо неуместно, ако поканят младото семейство.
Една сряда в три часа господин и госпожа Бовари потеглиха за Вобиесар със своята бричка, на която отзад бе привързан голям куфар, а една кутия за шапки беше сложена пред завивката на краката им. Друга мукавена кутия беше поставена между краката на Шарл.
Пристигнаха по здрач, когато в парка запалваха книжните фенери, за да светят на колите.
VIII
Замъкът, модерна постройка в италиански стил с две издадени крила и три площадки със стъпала, бе разположен в долния край на огромна морава, дето няколко крави пасяха между пръснати далеч една от друга китки високи дървеса, а леха от храсти, алпийски рози, ясмин, картопи издигаха своите вълнисти кичури от разнообразна зеленина край лъкатушния, посипан с пясък път.
Под един мост минаваше поток; през мъглата се съзираха постройки със сламени покриви, пръснати из ливадата, оградена от два залесени хълма със слаб наклон, а отзад, сред гъсталака, в две успоредни редици бяха сайвантите и конюшните, останки от стария разрушен замък.
Бричката на Шарл спря пред средната площадка; дойдоха прислужници; маркизът се приближи и като предложи ръка на жената на лекаря, въведе я в преддверието.
Тук подът беше от мраморни плочи, потонът — много висок и шумът от стъпките заедно с гласовете ехтеше като в църква. Насреща възлизаше права стълба, а наляво галерия, с прозорци към градината, водеше за билярдната зала, отдето още от вратата се чуваше тракането на топките от слонова кост. Като прекосяваше залата, за да иде в салона, Ема видя около билярдната маса мъже със сериозни лица, всички с ордени, с бради, опрени на високи връзки, и усмихнати мълчаливо, като движеха щеките си. По тъмната дървена ламперия в долния край на големи позлатени рамки бяха написани с черни букви имена. Тя прочете:
„Жан-Антоан д’Андервилие д’Ивербонвил, граф дьо Вобиесар и барон дьо ла Фленей, убит в сражението при Кутра на 20 октомври 1587 година“. А под друга рамка:
„Жан-Антоан Анри-Ги д’Андервилие дьо ла Вобиесар, адмирал на Франция и кавалер на ордена «Сен-Мишел», ранен в сражението при Хуг-Сен-Вааст на 29 май 1692 година, починал във Вобиесар на 23 януари 1693 година“. Другите, които бяха по-нататък, мъчно личаха, тъй като светлината на лампите, нагласена към зеленото сукно на билярда, хвърляше сенки в помещението. Придавайки кафява отсенка на хоризонталните платна, светлината се пречупваше от тях по пукнатините на лака в тънки искрици и от всички тия широки, тъмни, обкръжени със злато квадрати изпъкваше тук-там някоя по-светла част на платното — някое бледо чело, две очи, които ви гледаха, перуки, падащи върху напудреното рамо на червена дреха, или токата на жартиера над издут прасец.
Маркизът отвори вратата на салона; една от дамите стана (самата маркиза), отиде при Ема, покани я да седне при нея на двойното кресло и поведе приятелски разговор, сякаш отдавна я познаваше. Тя беше около четиридесетгодишна жена с красиви рамене, с орлов нос и провлечен глас; тая вечер върху кестенявите си коси носеше само една дантела, която се спускаше отзад във вид на триъгълник. Млада руса жена беше седнала до нея на стол с високо облегало и господа с цветче в петлицата на фрака разговаряха с дамите около камината.