Мадам Бовари
Шрифт:
Тя я разглеждаше, отваряше я, дори вдишваше мириса на подплатата, примесен с мирис на върбина и на тютюн. Чия беше тя?… На виконта. Може би бе подарък от любовницата му. Тя е била везана на гергеф от абаносово дърво, мъничък гергеф, скриван от всички погледи; тая работа сигурно е отнела много часове и над нея са се отпускали меките къдрици на замислената работница. Лъх на любов беше минал през дупчиците на канавата: всеки бод на иглата бе отбелязал там някоя надежда или някой спомен и всички тия преплетени копринени нишки сочеха само непрекъснатостта на една мълчалива страст. А после една заран виконтът я бе отнесъл със себе си. За какво ли са говорили те, когато табакерата е била върху камината с широк корниз, между вазите с цветя и часовниците „Помпадур“?… Тя беше в Тост. А той сега бе в Париж; там някъде! Какъв беше тоя Париж?
Какво безпределно име! Тя го повтаряше полугласно, за да си достави удоволствие. То звънтеше в ушите й като камбана на катедрала, пламтеше
Нощем, когато продавачите на риба, пеейки „Ла Маржолен“, минаваха с каруците си под нейните прозорци, тя се събуждаше и заслушана в шума на обкованите с желязо колела, който, щом излезеха от село, скоро се притъпяваше от пръстта, тя си казваше: „Утре те ще бъдат там!“
И ги следваше в мисълта си — как възлизат и как се спускат по хълмовете, минават през селата, препускат по широкия път под сиянието на звездите. След като изминаваше с тях неопределено разстояние, тя стигаше всякога до някаква неясна местност, дето мечтанието й спираше.
Тя си купи плана на Париж и с крайчеца на пръста си правеше разходки из столицата. Вървеше по булевардите, спирайки се на всеки ъгъл между чертите, които означаваха улиците, пред белите квадратчета, които изобразяваха къщите. Най-сетне, когато очите й се уморяваха, затваряше клепачи и виждаше в мрака как се извиваха под вятъра газовите рогчета на уличните фенери и каляски, стъпалната на които се разтварят с голям шум пред входа на театрите.
Абонира се за „Ла Корбей“, вестник за жени, и за „Силф де Салон“. Поглъщаше, без да пропусне дума, всички рецензии за премиерите, за надбягванията и вечеринките, интересуваше се от дебюта на някоя певица, от откриването на известен магазин. Знаеше новите моди, адреса на добрите шивачи, дните за разходка в Булонската гора или за посещение на операта. От романите на Йожен Сю изучи описанията на мебелировки; прочете Балзак и Жорж Санд, търсейки у тях въображаемо утоляване на своите лични страстни желания. Тя носеше книгата си дори на трапезата и обръщаше страниците, докато Шарл ядеше, приказвайки й. Споменът за виконта винаги се вмъкваше в четивата й. Тя установяваше някаква близост между него и измислените лица. Ала кръгът, на който той беше център, полека-лека се разшири и ореолът му, отдалечавайки се от неговото лице, се разпростря по-надалеч, за да озари други мечти.
Париж, по-необхватен от океана, блестеше през очите на Ема в алено сияние. Ала многобройните съществувания, които се движеха в тая бъркотия, образуваха групи, бяха разпределени в различни картини. Ема виждаше само две-три от тях, които закриваха от нея останалите и представляваха сами цялото човечество. Светът на посланиците се движеше по лъскави паркети, в салони, цели от огледала, около кръгли маси с покривки от кадифе и със златни ресни. Там имаше рокли с шлейфове, дълбоки тайни, терзания, скривани под усмивки. След това идеше обществото на херцогините: там всички бяха бледи, ставаха в четири часа следобед, жените — бедните ангелчета! — носеха фусти по краищата с дантели от английски бод, а мъжете — непризнати таланти под лекомислена външност — съсипваха конете си в увеселения, ходеха лете в Баден и най-сетне към четиридесетата си година се оженваха за богати наследнички. В сепаретата на ресторантите, дето се вечеря след полунощ, пъстрото множество от писатели и актриси се смееше под светлина на свещи. Те бяха разточителни като крале, преизпълнени с идеални амбиции и фантастични бълнувания. Те бяха съществувания над всички други, носещи се сред бури между небето и земята, нещо съвсем възвишено. Колкото за останалия свят, той бе някак загубен, без определено място и като че несъществуващ. От друга страна, колкото по-близки до нея бяха нещата, толкова повече мисълта й се извръщаше от тях. Всичко, което я заобикаляше непосредствено — досадното село, дребните глупави буржоа, посредственото съществуване, — й се струваше като изключение в света, някаква особена случайност, в която тя беше впримчена, докато отвъд се простираше, додето поглед стига, безпределната страна на блаженствата и на страстите. В своя копнеж тя смесваше чувствените наслаждения от разкоша с радостите на сърцето, изискаността в навиците с изтънчеността на чувствата. За любовта, както за индийските растения, не беше ли потребна подготвена почва, особена температура? И въздишките под лунното сияние, дългите прегръдки, сълзите, които текат над разделящите се ръце, всичките безумства на плътта и нежните копнежи бяха неотделими от балконите на големите замъци, дето има много свободно време, от будоара с копринени щори, от дебелите килими, от жардиниерите, пълни с цветя, от високо издигнатите легла, от блясъка на скъпоценните камъни и от акселбантите по ливреите.
Слугата от пощата, който дохождаше всеки ден да чисти кобилата, минаваше през коридора с дървените си обуща, блузата му беше скъсана, обущата, обути на бос крак. Ето това беше грумът с къси панталони, с когото трябваше да се задоволи тя! Като свършеше работата си, той не дохождаше през целия ден, защото, когато Шарл се връщаше, той сам отвеждаше коня
Вместо Настази (която най-после замина от Тост, като проля реки от сълзи) Ема взе за прислужничка една четиринадесетгодишна девойка, сираче с благо лице. Тя й забрани да носи памучни шапчици, научи я да се обръща в трето лице, да носи чаша вода на чинийка, да чука на вратата, преди да влиза, както и да глади, да колосва, да помага при обличане, защото искаше да я направи своя камериерка. Новата слугиня изпълняваше всичко, без да мърмори, за да не я изгонят, и тъй като госпожата обикновено оставяше ключа от бюфета, Фелисите всяка вечер си вземаше по мъничко захар, която изяждаше в леглото си, след като бе прочела молитвата си.
Следобед тя отиваше понякога да побъбри с пощальоните отсреща. Госпожата оставаше горе, в стаите.
Тя ходеше със съвсем отворена домашна рокля, която откриваше между вълнените ревери на корсажа й плисирана риза с три златни копчета. Коланът й беше шнур с големи пискюли, а малките й гранатовочервени пантофки имаха фльонги от широки панделки, които покриваха крака вън от обувката. Тя си беше купила бювар 11 , листове за писма, перодръжка и пликове, макар че нямаше кому да пише, бършеше праха от етажерката си, поглеждаше се в огледалото, вземаше някоя книга, после се замечтаваше между редовете и книгата падаше на коленете й. Искаше й се да пътува или да се върне в манастира. Имаше желание да умре и в същото време да живее в Париж.
11
Бювар — голям картон с попивателна, върху който се пише.
В сняг и дъжд Шарл препускаше по междуселските пътища. Ядеше пържени яйца по масите на чифлиците, пъхаше ръцете си във влажни легла, изпръскваше лицето си от струята при пускане на кръв, слушаше хъркания, разглеждаше съдържанието на легените, пипаше сума мръсни долни дрехи; ала вечер винаги намираше запален огън, сложена трапеза, чисти мебели и жена си — изящно облечена, очарователна и лъхаща на свежест, така че не можеше да се разбере отде иде тоя лъх и дали кожата й не парфюмира ризата.
Тя го очароваше с безброй нежни неща: ту с нов начин да прави книжни розетки за свещите, ту с това, че променяше някой волан на роклята си или с необикновеното име на някоя съвсем проста гозба, която Шарл ядеше с удоволствие, макар че беше сбъркана от слугинята. В Руан тя беше видяла дами, които носеха на часовниците си връзка брелоци 12 . Пожела да има на камината си две големи вази от синьо стъкло, а по-късно несесер от слонова кост с напръстник от позлатено сребро. Колкото по-малко проумяваше елегантността й, толкова повече Шарл се поддаваше на нейния чар. Това увеличаваше удоволствията, които изпитваше, и сладостта на домашното огнище. Сякаш златен пясък посипваше цялата пътечка на неговия живот.
12
Брелоци — дребни украшения, дрънкулки.
Той беше здрав, имаше добър вид и напълно установена известност. Селяните го обичаха, защото не беше горд. Той галеше децата, не стъпваше в кръчма, а от друга страна, вдъхваше доверие с нравствеността си. Особено сполучливо лекуваше катари и гръдни болести. Страхувайки се да не убие някого от болните си, Шарл наистина предписваше само успокоителни, от време на време средства за повръщане, баня на нозете или пиявици. Не че хирургията го плашеше. Той здравата пускаше кръв на хората като на коне, а за ваденето на зъби имаше дяволска хватка.
Освен това, за да бъде в течение, той се абонира за „Медицински кошер“, нов вестник, за който беше получил предложение.
Четеше го по малко, след вечеря; но от топлината в жилището, прибавена към храносмилането, след пет минути заспиваше; и оставаше така, с брада върху двете си ръце и с коса, разпиляна чак до поставката на лампите като грива. Ема го поглеждаше, свивайки рамене. Защо неин мъж да не бъдеше поне някой от ония мълчаливо-усърдни хора, които цели нощи работят над книгите и най-сетне, на шестдесет години, когато дойде възрастта на ревматизма, носят кръст в петлицата на лошо ушития си черен фрак! Искаше й се името Бовари, което беше и нейно, да бъде прославено, да го вижда изложено по книжарниците, да бъде повтаряно във вестниците и познато на цяла Франция. Но Шарл нямаше никаква амбиция! Един лекар от Ивето, с когото напоследък бяха на консулт, го беше малко унизил пред събраните роднини до самото легло на болния. Когато същата вечер Шарл й разказа тая случка, Ема кипна шумно срещу неговия събрат. Шарл се трогна от това. Просълзен, той я целуна по челото. Но тя беше извън себе си от срам, искаше й се да го удари, отиде в коридора, отвори прозореца и подиша чист въздух, за да се успокои.