Мадам Бовари

Флобер Гюстав

VII

Понякога тя мислеше, че все пак това са най-хубавите дни в живота й, меденият месец, както се казва. За да вкусиш тяхната прелест, би трябвало несъмнено да тръгнеш към ония страни със звучни имена, от които утрините след сватбата придобиват още по-сладостна леност! В дилижанс, зад завеси от синя коприна, младоженците бавно се изкачват по стръмни пътища, заслушани в песента на пощальона, отекваща в планината ведно със звънчетата на козите и глухия шум на водопада. Когато слънцето залязва, те вдишват край брега на залива дъха на лимоновите дървета, а вечер върху терасата на някоя вила, сами, с преплетени пръсти, съзерцават звездите и кроят планове. Струваше й се, че някои места на земята трябва да произвеждат щастие — като растение, присъщо на тая почва, което не вирее другаде. Защо да не можеше да се облакъти на балкона на швейцарска планинска вила или да заключи своята тъга в някоя старинна шотландска къща, до съпруг, облечен в черна кадифена дреха с дълги поли, обут в ботуши от мека кожа, с островърха шапка и ръкавели!

Искаше й се може би да довери някому всичко това. Но как да се изрази тая неуловима болка, която мени образа си като облаците, която се върти като вятъра? Липсваха й думи, удобен случай, смелост.

Ала струваше й се, че ако Шарл би пожелал, ако би се досетил, ако поне веднъж погледът му би доловил нейните мисли, сърцето й би се изляло във внезапна щедрост, както се посипва плодът на овощните дървеса, щом ги досегне ръка. Но колкото повече се стягаха интимните връзки на техния живот, толкова по-силно възникваше някакво вътрешно отчуждаване, което я откъсваше от него.

Речта на Шарл беше плоска като уличен тротоар и общоприетите идеи се нижеха там в делнично облекло, без да будят вълнение, смях или мечтание. През времето, когато живеел в Руан, разправяше той, не полюбопитствал нито веднъж да отиде на театър да види парижките актьори. Той не умееше да плува, нито да се фехтува, нито да стреля с револвер и веднъж не можа да й обясни някаква дума във връзка с ездата, която тя бе срещнала в един роман.

А не трябваше ли мъжът, напротив, да знае всичко, да се проявява в многобройни дейности, да те въвежда в поривите на страстта, в тънкостите на живота, във всички тайни? Но тоя мъж не учеше на нищо, не знаеше нищо, не желаеше нищо. Той смяташе, че е щастлива, а тя му се сърдеше заради това спокойствие, за тази блажена отпуснатост, дори за щастието, което му даваше.

Понякога тя рисуваше и за Шарл беше голямо забавление да стои изправен до нея да я гледа, наведена над картона, как прижумява, за да види по-добре рисунката си, или как валя с палеца си топчета от хлебна среда. А когато свиреше на пиано, колкото по-бързо се движеха пръстите й, толкова по растеше удивлението му.

Тя удряше самоуверено клавишите и ръцете й пробягваха по тях от горе до долу без прекъсване. Така раздрусван, старият инструмент, със съвсем отпуснати корди, се чуваше при отворен прозорец чак до другия край на селището и често писарят на съдебния пристав, който минаваше по широкия път, гологлав и по терлици, се спираше с книжа в ръка, за да послуша.

От друга страна, Ема знаеше да управлява къщата си. Тя изпращаше на пациентите сметката за лекарските посещения в умело съчинени писма, които не приличаха на търговски фактури. В неделен ден, когато някой съсед идваше на обед у тях, тя знаеше как да поднесе някое изтънчено ястие, нареждаше с вкус пирамиди от сливи върху лозови листа, поднасяше сладко, приготвено в бурканчета и обърнато върху чинии, и дори казваше, че ще купи прибори за изплакване на ръцете за десерта. Всичко това увеличаваше много уважението към Бовари.

Шарл започна повече да цени себе си за това, че притежава такава жена. Той с гордост показваше в гостната две малки скици, рисувани от нея с молив, които беше поръчал да поставят в много широки рамки и ги бе окачил с дълъг зелен шнур на покритата с тапети стена. Когато излизаха от църква, жителите можеха да видят Шарл на вратата, обут в хубави шити пантофи.

Той се връщаше късно, в десет часа, понякога и в полунощ. Искаше да яде и тъй като прислужницата беше вече легнала, поднасяше му Ема. За да вечеря по-удобно, той събличаше редингота си и изреждаше едно след друго всички лица, които бе срещнал, селата, които бе обходил, рецептите, които беше писал, и доволен от себе си, изяждаше остатъка от задушеното месо, остъргваше сиренето си, изхрупваше една ябълка, изпразваше каната, после си лягаше в кревата, изтягаше се на гръб и захъркваше.

Понеже отдавна бе свикнал да спи с памучна нощна шапчица, копринената кърпа не се задържаше на ушите му, така че заран косите му падаха разчорлени по лицето, побелели от пуха на възглавницата, връвчиците на която се развързваха през нощта. Той носеше винаги груби ботуши, които при извивката на крака имаха две дълбоки гънки, косо насочени към глезените, докато останалата част от горнището продължаваше в права линия, опъната като по калъп. Казваше, че тия ботуши са тъкмо каквито трябват за село.

Майка му одобряваше тая пестеливост. Тя дохождаше да го навести както едно време, и то когато в дома й се разразяваше някаква по-силна буря; но госпожа Бовари — майката, изглеждаше зле разположена към снаха си. Според нея Ема се държеше много на голямо, като се вземе пред вид тяхното имотно състояние: дървата, захарта и свещите се прахосваха като в богатски дом. Жаравата, която отиваше в готварницата, можела да стигне да се приготвят двадесет и пет ястия. Тя нареждаше бельото в скриновете и учеше Ема как да следи месаря, когато носи месото. Ема слушаше тия уроци, госпожа Бовари щедро ги увеличаваше и думите „дъще“ и „майко“ се разменяха от сутрин до вечер, придружени с леко потреперване на устните — всяка от тях подхвърляше сладки думи с глас, който трепереше от гняв.

През времето на госпожа Дюбюк старата жена чувстваше, че все още е предпочитана, но сега любовта на Шарл към Ема й се виждаше като измяна към нейната нежност, като нахлуване в област, която й принадлежеше; и тя наблюдаваше щастието на сина си с тъжно мълчание, както разорен човек гледа през прозорците хора, седнали на трапеза в неговия предишен дом. Във вид на спомени тя му изреждаше своите мъки и жертви и като ги сравняваше с небрежността на Ема, заключаваше, че съвсем не е разумно да я обожава по такъв изключителен начин.

Шарл не знаеше какво да отговори; той почиташе майка си и обичаше безкрайно жена си; смяташе преценките на едната непогрешими и все пак намираше, че другата е безукорна. След заминаването на госпожа Бовари той се опитваше да подхвърли боязливо и със същите изрази една-две от най-невинните забележки, които бе чул от майка си; Ема с една дума му доказваше, че се лъже и го изпращаше при пациентите му.

Все пак според теориите, които бе усвоила, Ема поиска да се убеди, че е влюбена. Под лунна светлина в градината тя декламираше всички страстни стихотворения, които знаеше наизуст, и му пееше, въздишайки, меланхолични адажио; но след това пак се чувстваше толкова спокойна, колкото и преди, а Шарл не изглеждаше нито по-влюбен, нито по-развълнуван.