Мадам Бовари
Шрифт:
— Вярно! Вярно! — каза тя.
— Случвало ли ви се е — поде Леон — да срещнете в някоя книга мисъл, която сама някога смътно сте имали, някой замъглен образ, който се възвръща отдалеч и който сякаш е пълен израз на вашето най-неуловимо чувство?
— Изпитвала съм го — отговори тя.
— Ето затова аз най-много обичам поетите. Според мен стиховете са по-нежни от прозата и много по-лесно карат човека да плаче.
— Но след време те уморяват — каза Ема. — Сега аз, напротив, обичам неща, които се четат задъхано, които внушават страх. Мразя обикновените герои и умерените чувства, каквито има в действителността.
— Вярно е — забеляза младият помощник, — щом тия произведения не досягат сърцето, те се отдалечават,
— Също както в Тост — поде Ема, — затова аз бях постоянна абонатка на една библиотека.
— Ако госпожата иска да ми направи честта да се възползва — каза аптекарят, който току-що бе чул тия последни думи, — аз имам на нейно разположение библиотека с най-ценни автори: Волтер, Русо, Делил, Валтер Скот, „Ехо на фейлетони“ и прочие и прочие, а освен това получавам различни периодични вестници, между които „Руански фенер“, и то всекидневно, тъй като съм негов кореспондент за районите на Бюши, Форж, Ньошател, Йонвил и околностите.
Вече два часа и половина седяха на трапезата, защото слугинята Артемиз тътреше отпуснато по плочките на пода своите плъстени пантофи, носеше чиниите една по една, забравяше всичко, не чуваше нищо и непрекъснато оставяше вратата на билярдната полуотворена и краят на резето й се блъскаше в стената.
Както приказваше, без сам да забележи, Леон бе сложил крака си на една от пречките на стола, на който седеше госпожа Бовари. Тя носеше малка ясносиня връзка, която поддържаше право една якичка от плисирана батиста, подобна на старинните накъдрени яки; и при всяко движение на главата долната част на лицето й ту потъваше в батистата, ту меко излизаше от нея. Така, един до друг, докато Шарл и аптекарят приказваха, те се углъбиха в един от ония смътни разговори, дето случайността на фразите винаги отвежда към установен център на общите склонности. Представленията в Париж, заглавията на романи, новите кадрили, висшия свят, който те не познаваха, Тост, дето тя беше живяла, Йонвил, дето бяха сега — те прехвърлиха всичко, говориха за всичко до края на вечерята.
Когато поднесоха кафето, Фелисите излезе, за да приготви спалнята в новата къща, и скоро след това сътрапезниците станаха. Госпожа Льофрансоа дремеше край угасналата камина, а един слуга от конюшнята чакаше с фенер в ръка да заведе господин и госпожа Бовари до дома им. В неговите червени коси имаше сламки плява и той куцаше с левия крак. След като взе в другата ръка чадъра на свещеника, тръгнаха.
Градецът спеше. Стълбовете на халите мятаха дълги сенки. Земята беше съвсем сива като през лятна нощ.
Но тъй като домът на лекаря беше на петдесетина крачки от странноприемницата, трябваше почти веднага да си пожелаят „лека нощ“ и се пръснаха.
Още в преддверието Ема усети върху плещите си студа от варната мазилка също като влажен чаршаф. Стените бяха нови и дървените стъпала скърцаха. В спалнята на първия етаж влизаше през прозорците без завеси белезникав зрак. Навън се съзираха върховете на дървесата, а по-далеч ливадите, потънали в мъгла, която се носеше като дим по течението на реката под лунната светлина. Сред апартамента бяха разхвърляни безредно чекмеджета от скринове, бутилки, пръчки за завеси, по столовете позлатени прътове и дюшеци, легени по паркета — двамата носачи, донесли тук мебелите, бяха ги оставили как да е.
За четвърти път тя щеше да нощува в непознато място. Първият път беше в деня на постъпването й в манастира, вторият — пристигането й в Тост, третият — във Вобиесар, четвъртият — сега; и всеки от тия случаи бележеше сякаш настъпването на нова промяна в живота й. Тя не вярваше, че и в различни места нещата могат да си останат същите, но тъй като изживяната част беше лоша, несъмнено другата, която оставаше да се доживее — щеше да бъде по-хубава.
III
На заранта, още щом се събуди, видя помощника на площада. Тя беше по пеньоар. Той вдигна глава и я поздрави. Тя бързо кимна и затвори прозореца.
Леон през целия ден чакаше да стане шест часът вечерта; но като влезе в странноприемницата, намери на масата само г. Бине.
Снощната вечеря беше важно събитие за него; никога дотогаз той не беше разговарял два часа наред с дама. Как можа той да й каже, и то на такъв език, толкова неща, които никога по-рано не би могъл тъй хубаво да изрази? Обикновено той беше плах и изпълнен със сдържаност, родена от свян и скритност в едно и също време. В Йонвил смятаха, че той има много добри обноски. Той слушаше разсъжденията на възрастните хора и изглеждаше, че съвсем не се увлича от политика — нещо рядко за млад човек. Освен това имаше дарби: рисуваше с акварел, четеше ноти с ключа сол и след вечеря, когато нямаше игра на карти, с удоволствие се занимаваше с литература. Господин Оме го ценеше заради възпитанието му. Госпожа Оме се бе привързала към него поради любезността му, защото той често придружаваше в градината малките Оме, едни винаги изцапани хлапета, твърде лошо възпитани и малко лимфатични като майка си. Освен бавачката с тях се занимаваше и Жюстен, аптекарски ученик, далечен племенник на господин Оме, когото бяха взели в къщи по милост и който в същото време беше и слуга.
Аптекарят се прояви като много добър съсед. Той осведоми госпожа Бовари за всичките доставчици, доведе й нарочно своя продавач на сидър, опита сам питието и нагледва да натъкмят добре бурето в зимника; посочи как могат да се снабдят с евтино масло и как могат да нагласят с Лестибудоа, клисаря, който освен с църковната си и гробарска служба се занимаваше с уреждането на най-хубавите йонвилски градини, като се пазареше по желание на час или годишно.
Не само потребността да се грижи за другите караше аптекаря да бъде толкова прекалено любезен: тук имаше цял план.
Той беше нарушил член 1 на закона от 19 вантос 16 , година XI, който забранява на всяко лице, непритежаващо диплома, да се занимава с медицина; та по някакъв тъмен донос Оме беше извикан от кралския прокурор в Руан в неговия личен кабинет. Прокурорът го беше приел прав, в хермелиновата си роба и с шапчица на главата. То беше сутрин преди заседанието. От коридора се чуваше тропотът на грубите стражарски обуща и като някакъв далечен шум затварящи се тежки ключалки. Ушите на аптекаря забучаха, сякаш щеше да го сполети удар; той видя тъмничните килии, семейството си разплакано, аптеката — продадена, всички стъкла пръснати; и трябваше после да се отбие в кафенето да изпие чаша сода с ром, за да се съвземе.
16
Вантос — месец март, по революционния календар от 1889 г.
Постепенно споменът за това предупреждение избледня и той продължи както по-рано да дава в задната стаичка на аптеката своите безвредни медицински съвети. Ала кметът му имаше зъб, събратята му завиждаха, трябваше да се страхува от всичко; като привлечеше чрез почтително внимание г. Бовари към себе си, той щеше да спечели благодарността му и да го накара по тоя начин да мълчи, ако по-късно забележи нещо. Затова всяка сутрин Оме му донасяше „Льо Журнал“ и често следобед излизаше за минутка от аптеката, за да отиде при лекаря на приказка.