Мадам Бовари
Шрифт:
На едно място земята беше изровена от минаване на добитък; трябваше да се стъпва по големи зелени камъни тук-там сред калта. Често тя се спираше за миг да види де трябва да стъпи и олюлявайки се на камъка, който се клатеше, с разперени лакти, с приведена снага, с нерешителен поглед, се смееше от страх да не цопне в калта.
Когато стигнаха пред тяхната градина, госпожа Бовари бутна вратичката, изкачи се тичешком по стъпалата и изчезна.
Леон се върна в кантората. Шефа го нямаше; той хвърли поглед на книжата, подряза едно перо, сетне взе шапката си и излезе.
Отиде в Пасището навръх склона Аргьой, досам гората; легна под елите и загледа небето през пръстите си. „Колко ми е омръзнало! — думаше си той. — Колко ми е омръзнало всичко!“
Той смяташе, че е за окайване — да живее в това селище
Какво още имаше тук? Бине, неколцина търговци, двама-трима кръчмари, кюрето и накрай господин Тюваш, кметът с двамата си синове, хора богати, навъсени, тъпи, които сами работеха земите си, уреждаха си в къщи гуляи, а бяха набожни и принадлежаха на съвсем непоносима среда.
Ала върху общия фон на тия човешки лица образът на Ема се отделяше уединен и по-далечен; защото той усещаше, че между нея и него имаше сякаш неясна пропаст.
Изпърво той ходи у тях няколко пъти заедно с аптекаря. Шарл съвсем не изглеждаше, че много държи за посещенията му; и Леон не знаеше какво да прави: страхуваше се да не се натрапва, а искаше да стане близък, което му се струваше почти невъзможно.
IV
Още е първите студове Ема напусна спалнята и се премести във всекидневната — дълго помещение с нисък таван, дето на камината беше сложено полипово дръвче, разперено към огледалото. Седнала в креслото си до прозореца, тя виждаше жителите на градчето да минават по тротоара.
Два пъти на ден Леон отиваше от кантората до „Златен лъв“. Още отдалече Ема чуваше стъпките му; тя се навеждаше, вслушваше се; и момъкът се плъзваше зад завесата, винаги еднакво облечен и без да извърне глава. Ала в привечерния здрач, когато оставяше почнатата везба върху коленете си, облегнала брадичка на лявата си ръка, тя често цяла потреперваше при появата на тая сянка, която неочаквано се плъзваше. Тя ставаше и поръчваше да сложат вечерята.
Господин Оме идваше през време на вечерята. С гръцката си шапчица в ръка, той се промъкваше тихо, за да не безпокои някого, и всякога повтаряше една и съща фраза: „Добър вечер, компанийо.“ След това, като седнеше на своето място между двамата съпрузи, питаше лекаря за болните му, а лекарят пък се съветваше с него за възможния размер на възнагражденията. Сетне разговаряха за писаното във вестника. По това време Ема го знаеше почти наизуст и го преразказваше изцяло заедно с коментарите на редактора и с всички истории за лични злополуки, станали във Франция или в чужбина. Но като изчерпеха и този въпрос, той не пропускаше да подхвърли някои забележки по повод ястията, които виждаше. Дори понякога се понадигаше от стола и деликатно посочваше на госпожата най-крехкото късче или пък, обръщайки се към прислужницата, даваше съвети за приготвянето на гозбата и за хигиеничността на подправките: той изреждаше ароматични вещества, осмазон 18 , сокове и желатини по смайващ начин. И наистина, понеже главата на Оме беше пълна с такива рецепти повече, отколкото аптеката му — със стъкленици, той беше чудесен майстор на сума сладка, видове оцет и сладки ликьори и знаеше всички нови изобретения на икономични готварски печки, както и изкуството да се запазват сирената и да се поправят развалените вина.
18
Осмазон —
В осем часа Жюстен идваше да го извика, за да затвори аптеката. Г-н Оме го поглеждаше дяволито, особено ако там се случеше Фелисите, тъй като беше забелязал, че неговият ученик обича да идва в дома на лекаря.
— Моят юнак — думаше той — почва да мисли и уверен съм, дявол да го вземе, че е влюбен във вашата прислужница.
Но друг, по-голям недостатък на Жюстен, за който го мъмреше, беше, че той постоянно слушаше разговорите. В неделните дни например, когато имаше гости и госпожа Оме го извикваше да занесе децата, които бяха заспали в креслата и събираха с гърбовете си широките калъфи, не можеха да го накарат да излезе от салона.
На тия вечери у аптекаря не ходеше много свят, тъй като неговото злоезичие и политическите му убеждения бяха отблъснали един след друг различни почтени хора. Но помощникът никога не липсваше. Щом чуеше звънеца, той изтичваше да посрещне госпожа Бовари, вземаше шала й и слагаше отделно от другите, под писалището в аптеката, големите й плъстени пантофи, които, когато имаше сняг, тя надяваше върху обувките.
Отначало изкарваха няколко игри на тридесет и едно; сетне господин Оме играеше с Ема екарте 19 , зад нея Леон й даваше съвети. Изправен, с ръце върху облегалото на нейния стол, той гледаше зъбите на гребена, забит в нейния кок. При всяко движение, за да хвърли карта, дясната страна на роклята й се подигаше. Причесаните нагоре коси хвърляха тъмно петно върху гърба й, което постепенно избледняваше надолу, докато най-сетне се загубваше в сянката. А роклята й падаше от двете страни върху стола, бухнала цялата в гънки, и се разстилаше чак до земята. Щом Леон усетеше, че е сложил подметката си отгоре й, той се дръпваше, като че бе настъпил някого.
19
Екартв — вид игра на карти.
Когато играта на карти свършваше, аптекарят и лекарят почваха домино, а Ема сменяше мястото и се облакътяваше на масата, за да прегледа „Илюстрасион“. Тя носеше своя журнал за моди; Леон сядаше до нея; разглеждаха заедно рисунките и се дочакваха един друг, за да обърнат страниците. Често тя го помолваше да й рецитира стихове; Леон ги издекламирваше провлечено, като на любовните места старателно правеше гласа си да замира. Но шумът от доминото я дразнеше; господин Оме беше силен в играта и биеше Шарл с двойки от по шест точки. Сетне, като стигаха до определените триста бройки, те се обтягаха пред камината и скоро задрямваха. Огънят гаснеше в пепелта; чайникът се опразваше; Леон все още четеше. Ема го слушаше, обръщайки машинално лампения абажур от прозирен плат, на който бяха изрисувани пиеро в каляски и танцувачки по въже с прътовете им за равновесие. Леон спираше и посочваше задрямалата аудитория; тогава те заговорваха шепнешком и разговорът им се струваше още по-приятен, защото никой не ги чуваше.
Така между тях се установи нещо като съдружие, постоянна размяна на книги и романси; господин Бовари, който не беше много ревнив, не се учудваше от това.
На именния си ден той получи хубава френологическа глава, цялата, чак до гърдите, нашарена с цифри и боядисана в синьо. Тоя подарък беше едно внимание от страна на помощника. Имаше още много други внимания от негова страна, той дори изпълняваше поръчки в Руан, които лекарят му правеше; а когато книгата на един романист извади на мода месестите бодливи растения, Леон купи от тях за госпожата и й ги донесе, държейки ги на коленете си, докато се возеше с „Лястовицата“, като си избоде пръстите от шиповете им.
Тя поръча да направят пред прозореца й полица с преградка за саксиите й. И помощникът си нареди висяща градинка; те се виждаха от прозорците си, когато се занимаваха със своите цветя.
Измежду прозорците в градеца имаше още един, на който по-често се виждаше човек; през неделните дни от сутрин до вечер и всеки следобед, когато денят биваше светъл, на едно таванско прозорче се очертаваше тънкият профил на г. Бине, наведен над струга си, еднообразното бръмчене на който се чуваше чак в „Златен лъв.“