Мадам Бовари
Шрифт:
Обути в терлици, децата тичаха там като по паркет, приготвен за тях. И виковете им се чуваха през бумтежа на камбаната. Той отслабваше заедно с люлеенето на дебелото въже, спуснато от камбанарията, което влачеше единия си край по земята. Минаваха лястовици с къси викове и режеха въздуха със своя остър летеж, прибирайки се в гнездата си под керемидите на капчука. Някаква лампа светеше в дълбочината на църквата, т.е. не лампа, а фитил на кандило в провесена стъклена чашка. Отдалеч светлината му беше като белезникаво петно над маслото. Дълъг слънчев лъч минаваше през източната
— Де е свещеникът? — попита госпожа Бовари едно момченце, което клатеше в разширената дупка въртящата се преграда на вратата.
— Сега ще дойде — отговори детето.
И наистина вратата към жилището на свещеника скръцна и абат Бурнизиан се появи; децата безредно отърчаха към църквата.
— Ах, тия мързеливци! — измърмори духовникът. — Винаги все същите!
И като дигна един разпокъсан учебник по вероучение, който беше ритнал, добави:
— Нямат почит към нищо!
Ала щом съзря госпожа Бовари, той каза:
— Извинете, не ви познах.
Той пъхна учебника в джоба си и се спря, като продължи да клати между двата си пръста тежкия ключ от дарохранителницата.
От блясъка на залеза, който падаше право върху лицето му, неговото расо, лъснато на лактите и изнищено в полите, изглеждаше по-светло. По широките му гърди се редяха покрай малките копчета мазни и тютюневи петна, които ставаха по-многобройни, колкото се отдалечаваха от бялата якичка, дето се виждаше червената му сбърчена кожа; тя беше нашарена с жълти капчици, които се губеха в острите косми на сплъстената му брада. Той току-що бе вечерял и дишаше шумно.
— Как сте? — добави той.
— Зле — отговори Ема, — тежко ми е.
— Е, да, и аз съм така — поде духовникът. — Първите горещини, нали, съвсем омаломощават. А пък какво да се прави, родени сме, както казва свети Павел, да страдаме. Но какво мисли г. Бовари за това?
— Той ли? — рече тя с жест на презрение.
— Как? — отвърна добрякът съвсем учуден. — Не ви ли предписва нещо?
— Ах — каза Ема, — аз имам нужда не от земни церове.
Ала свещеникът поглеждаше от време на време в църквата, дето всичките коленичили хлапаци се блъскаха с рамене и падаха като карти за игра.
— Бих искала да зная… — поде тя.
— Чакай, чакай, Рибуде — извика свещеникът гневно, — ей сега ще дойда да ти сгрея ушите, непослушнико!
И като се обърна към Ема, продължи:
— Това е синът на дърводелеца Буде; родителите му са охолни и го оставят да върши каквото си ще. Но ако поиска, той лесно може да учи, защото е много способен. И аз на шега понякога му казвам Рибуде (както се нарича склонът, по който трябва да тръгнете, за да отидете в Маром) и дори му казвам — мой Рибуде. Ха-ха! Връх Рибуде! 21 Завчера разправих това на негово преосвещенство и той се засмя… благоволи да се засмее. А как е г. Бовари?
21
Непреводима игра на думи:
Тя сякаш не чу. Той продължи:
— Постоянно зает навярно? Защото в цялата енория ние двамата с него сме най-отрупаните с работа хора. Но той е лекар на телата — добави свещеникът с плътен смях, — а пък аз съм на душите.
Ема впи умоляващ поглед в него.
— Да… — рече тя — вие облекчавате всички страдания.
— Ах, недейте казва това, госпожа Бовари! Дори тая заран трябваше да отида в Ба-Диовил за една крава, тя се подула, а те помислили, че е магия. Не зная как всичките им крави… Но извинете! Лонгмар и Буде, непрокопсаници такива, ще престанете ли?
И с един скок той хукна в църквата.
Хлапетата в това време се натискаха около високия аналой, катереха се по скамейката на певците, отваряха требника; а други дебнешком вече отиваха към изповедалнята. Ала неочаквано свещеникът изсипа върху всички град от плесници. Хващайки ги за яките на палтенцата, той ги дигаше от земята и ги слагаше пак на колене върху плочите пред олтара тъй силно, като че искаше да ги посади там.
— Да — рече той, като се върна при Ема, разгъвайки голямата си басмена кърпа, единия край на която държеше в зъби, — земеделците са наистина за окайване!
— Има и други за окайване — рече тя.
— Несъмнено! Градските работници например…
— Не са те…
— Прощавайте! Аз съм виждал между тях клети майки, добродетелни жени, уверявам ви, истински светици, които нямаха дори хляб.
— Но ония — каза Ема (и ъгълчетата на устните й се сгърчиха при тия думи), — ония, господин кюре, които имат хляб, а нямат…
— Огън през зимата ли? — каза свещеникът.
— Е, та що от туй?
— Как що от туй? Мене ми се струва, че когато човек е добре стоплен, добре нахранен… защото най-сетне…
— Боже мой, боже мой! — въздъхна тя.
— Вас не ви е добре — каза той, като пристъпи обезпокоен. — Навярно храносмилането? Трябва да си отидете в къщи, госпожа Бовари, да пиете малко чай; той ще ви подкрепи или пък чаша студена вода със захар.
— Защо?
Тя приличаше на човек, който се пробужда, след като е сънувал.
— Защото пипате челото си с длан. Помислих, че ви се вие спят.
Сетне се сети:
— Но вие ме молехте за нещо? За какво? Не мога да си спомня.
— Аз ли?… Нищо… нищо… — повтаряше Ема.
И нейният поглед, който се плъзгаше наоколо, бавно се отпусна върху стареца в расо. Те се гледаха, застанали един срещу друг, без да си придумат.
— Тогава, госпожа Бовари — каза най-сетне той, — извинявайте, но нали знаете, дългът преди всичко; трябва да изпратя моите нехранимайковци. Наближава първото им причастие. Страх ме е да не ме изненадат с нещо. Затова от Възнесение насам ги оставям всяка сряда точно един час повече. Клети деца! Човек трябва още отрано да ги отправи в божия път, както и той сам чрез устата на божествения си син ни препоръча… Бъдете здрава, госпожо; моите почитания на господин съпруга ви!