Мадам Бовари
Шрифт:
Госпожа Бовари ги прегледа.
— Нямам нужда от нищо — каза тя.
Тогаз г. Льорьо деликатно показа три алжирски ешарпа, няколко пакета с английски игли, чифт сламени пантофи и накрая четири ажурно изрязани от кокосов орех чашки за яйца, изработени от каторжници. Сетне, облегнат с две ръце на масата, с източен врат и наведен, той дебнеше зяпнал погледа на Ема, който блуждаеше между тия стоки. От време на време чукваше с нокът, като че искаше да махне някоя прашинка от разгънатите изцяло копринени ешарпи; те потреперваха с леко шумолене и в зеленикавия зрак
— Колко струват те?
— Нищожна сума — отговори той, — но няма защо да бързате; когато пожелаете; ние не сме евреи!
Тя помисли няколко мига и най-после поблагодари на г. Льорьо, който отвърна, без да се смути от това:
— Добре! Ще се спогодим някой ден по-късно, аз всякога се разбирам с жените, с изключение на моята!
Ема се усмихна.
— Искам да кажа — поде той с добродушна усмивка, след като се пошегува, — че въпросът за парите не ме смущава… Пари, ако потрябва, и аз мога да ви дам.
Ема трепна изненадана.
— О — рече той живо и тихо, — не трябва да ходя много далеч, за да ви намеря пари; разчитайте на това!
И почна да разпитва за чичо Телие, стопанина на „Френското кафене“, когото г. Бовари лекуваше.
— Какво му е на чичо Телие?… Той кашля така, че разтърсва цялата къща и аз май се страхувам дали не ще му трябва вместо фланелен елек едно палто от дъски?… Той толкоз много е плюскал на младини! Тия хора, госпожо, нямат никаква мярка! Той се е изсушил от ракия! Но все пак тъжно е да видиш, че един познат си отива.
И като затваряше капака на кутията, той разсъждаваше за пациентите на лекаря.
— Без друго времето — думаше той, загледан с навъсено лице в стъклата на прозорците — е причината на тия болести! Аз също не се чувствам много добре; дори тия дни трябва да дойда да се посъветвам с господин лекаря за болките ми в гърба. А сега довиждане, госпожа Бовари; на ваше разположение, ваш покорен слуга!
И тихичко затвори вратата.
Ема поръча да й донесат вечерята в стаята край камината на табла; тя се храни дълго; всичко й се виждаше вкусно.
„Колко бях разумна!“ — мислеше тя, като си спомни за ешарпите.
Чу стъпки по стълбата; беше Леон. Тя стана, взе от скрина из купчината пешкири за поръбване първия, който й попадна. Когато той влезе, тя изглеждаше много заета.
Разговорът не вървеше. Госпожа Бовари се отвличаше всеки миг, а пък той беше като че съвсем смутен. Седнал на ниско столче до камината, той въртеше между пръстите си калъфа от слонова кост; тя забиваше иглата или навремени оправяше с нокът гънките на платното, не приказваше; той мълчеше, запленен от мълчанието й, както би бил запленен от думите й.
„Клето момче!“ — мислеше тя.
„Кое не й се харесва у мене?“ — питаше се той.
Все пак Леон най-сетне каза, че тия дни ще трябва да отиде в Руан по служебна работа.
— Абонаментът ви за ноти е изтекъл, да го подновя ли?
— Не — отговори тя.
— Защо?
— Защото…
И като прехапа устни, тя изтегли бавно един дълъг сив конец.
Тая работа дразнеше Леон. Пръстите на Ема сякаш се обелваха в краищата; мина му през ума една галантна фраза, но не посмя да я каже.
— Значи, отказвате се? — рече той.
— От кое? — живо отвърна тя. — От музиката ли? Ах, боже мой, да! Ами че трябва да гледам къщата, да се грижа за мъжа си, сума неща и много задължения преди всичко друго.
Ема погледна часовника. Шарл се бе забавил. Тя се показа угрижена. Дори два-три пъти повтори:
— Той е толкова добър!
Помощникът се бе привързал към г. Бовари. Но такава нежност към него го учуди неприятно; все пак той продължи да сипе похвали, каквито всъщност, както казваше той, бил чувал от всички, особено от аптекаря.
— Ах, той е чудесен човек! — рече Ема.
— Несъмнено — каза помощникът.
И заговори за госпожа Оме, чието твърде небрежно облекло обикновено им даваше материал за смях.
— Че какво от това? — прекъсна го Ема. — Добрата домакиня не се грижи за облеклото си.
И пак потъна в мълчание.
Същото беше и през следните дни; нейните думи, държане, всичко се промени. Тя взе присърце домакинската си работа, тръгна редовно на църква и стегна повече прислужницата.
Прибра Берта от кърмачката; когато имаха гости, Фелисите я довеждаше пред тях и госпожа Бовари я събличаше, за да покаже телцето й. Тя казваше, че обожава децата; те били нейната утеха, радостта й, лудостта й и тя придружаваше милувките си с лирични излияния, които на всички други освен на Йонвилските жители биха напомняли Сашет от „Парижката света Богородица“.
Когато Шарл се върнеше в къщи, намираше пантофите си затоплени до камината. Жилетките му сега не оставаха без подплата, както и ризите му без копчета, и дори той имаше удоволствието да види в скрина всичките си нощни шапки, наредени на еднакви стълбчета. Сега тя не се мусеше както по-рано, когато трябваше да се поразходи из градината; каквото и да предложеше той, тя се съгласяваше, макар и да не знаеше неговите желания, на които безропотно се подчиняваше; и когато Леон го виждаше седнал след вечеря край камината, с нозе на желязната преградка, скръстил ръце на корема си, със зачервени от храносмилането бузи, с очи, овлажнени от щастие, и детето, което пълзеше по килима, и тая жена с тънка снага, която се навеждаше над гърба на креслото и го целуваше по челото, той си казваше:
„Каква лудост! И как да се приближа до нея?“
Тя му се струваше толкова добродетелна и недостъпна, че всяка надежда, дори най-смътната, го напусна.
Но чрез това свое отричане той я постави на съвсем изключително място. Тя бе очистена за него от прелестите на плътта, които той не можеше да вкуси; и в неговото сърце тя все по-величаво се извишаваше и откъсваше като апотеоз, който се възнася нагоре. То беше едно от ония чисти чувства, които течението на живота не смущава, които човек подхранва в себе си, защото са редки, и загубата на които носи много по-голяма мъка, отколкото радостта, която дава тяхното съществуване.