Махалото на Фуко

Эко Умберто

— Но къде са черните деви?

— Унищожени са от тези, които искали да отровят нордическата традиция и да преобразят келтските вярвания в средиземноморски, създавайки мита за Мария от Назарет. Или пък са били преоблечени, преобразени като толкова много черни деви, които и сега се показват по празниците пред фанатизираните маси. Но ако човек се вгледа в изображенията на катедралите, както е направил великият Фулканели, вижда се, че тази история е разказана с ясни букви и с ясни букви е представена връзката между келтските деви и алхимическата традиция от тамплиерски произход, която ще превърне черната дева в символ на първичната материя, изследвана от търсачите на философския камък, който, както видяхме, не е нищо друго освен свещеният Граал.

А сега помислете си откъде иде вдъхновението на Мохамед, другия велик последовател на друидите, за черния камък на Мека. В Шартр някой е зазидал криптата, която води до подземието, където и сега е скрита оригиналната езическа статуя, но ако се потърси по-добре, още може да се открие една черна дева, Мадоната Стълпница, изваяна от един монах, член на Ордена на Вотан. Статуята държи в ръката си магическия цилиндър на великите жрици на Вотан, а вляво от нея в камъка е издялан вълшебният календар, върху който са личали, казвам „са личали“, защото тези скулптури не са убягнали от вандализма на правоверните служители, свещените животни от култа към Вотан: кучето, орелът, лъвът, бялата мечка и приказният вълк людоед. От друга страна всички изследователи на готическата езотерика са забелязали, пак в Шартр, една статуя, държаща чашата на свещения Граал, и ако човек умее да гледа, подчертавам, да гледа с очите на Традицията, а не да върви по туристическите пътеводители, римокатолически или апостолически, ще вникне в истинската история, разказана в тази крепост на Ерек…

— Стигаме до попеликантите. Кои са те?

— Те са катарите. Едно от названията, давани на еретиците, е попеликанти. Катарите от областта Прованс са били унищожени, не съм толкова наивен да мисля, че е имало някаква среща сред развалините на Монсегюр, но сектата не е престанала да съществува, има цяла география на тайното катарство, от което се раждат такива като Данте, авторите на „сладкия нов стил“, сектата на Верните в любовта. Петата среща е някъде в Северна Италия или Южна Франция.

— А последната среща?

— Кой според вас е най-древният, най-светият, най-важният от келтските камъни, светилището на слънчевото божество, главната наблюдателница, от която наследниците на Тамплиерите от Провенс, стигнали до крайното осъществяване на плана, могат да съпоставят, вече заедно, тайните, заключени от шестте печата, и да открият най-сетне начина, по който да използуват огромната мощ, съдържаща се в свещения Граал? Този камък е в Англия, става дума за магическия обръч на Стоунхендж. Кой друг би могъл да бъде?

— А стига бе! — каза Белбо.

Само пиемонтец може да разбере чувството, което се влага в този израз на учтиво удивление. Нито един от неговите еквиваленти на други езици или диалекти не би могъл да възпроизведе върховното безразличие, фатализма, с които той утвърждава непоклатимото убеждение, че другите са създания на едно твърде непохватно божество.

Но полковникът не беше от Пиемонт и прие като ласкателство реакцията на Белбо.

— Ами да. Това е планът, това е указанието в неговата удивителна простота, в неговата стройност. И забележете, ако вземете една карта на Европа и на Азия и очертаете линията на Плана: от север, където е Замъкът, до Йерусалим, от Йерусалим до Агарта, от Агарта до Шартр, от Шартр до бреговете на Средиземно море и оттам до Стоунхендж, ще получите един чертеж, един рунически знак с приблизително следната форма:

— И какво от това? — запита Белбо.

— Това, че същата фигура се получава, като се свържат мислено някои от основните центрове в мистиката на Тамплиерите — Амиен, Троа, царството на свети Бернар край Източната гора, Реймс, Шартр, Рен льо Шато и Мон Сен Мишел, едно от най-древните култови места на друидите. Освен това подобна форма има и съзвездието Дева.

— Моето хоби е астрономията,

намеси се скромно Диоталеви. — И доколкото си спомням, съзвездието Дева има друга конфигурация. Съставено е, струва ми се, от единадесет звезди.

— Господа, господа, вие знаете по-добре от мен, че всичко зависи от това как се чертаят линиите, че по желание човек може да получи мечка или кола, и е мъчно да се реши дали една звезда е вътре в едно съзвездие или вън от него. Погледнете Девата, вземете Спика като най-долна точка, съответствуваща на провансалския бряг, съединете само пет звезди и ще видите, че приликата между двата чертежа е смайваща.

— Стига да знаем кои звезди да не включваме, каза Белбо.

— Именно, съгласи се полковникът.

— Все пак, как може да сте толкова сигурен, че срещите не са се осъществявали редовно и че рицарите не действуват вече, без ние да го знаем?

— Не виждам признаци за това и бих добавил, за съжаление. Изпълнението на плана е било прекъснато и може би тези, които е трябвало да го доведат до завършек, вече не съществуват. Групите на тридесет и шестимата са се разпаднали навярно при някаква световна катастрофа. Но друга група смелчаци, която е имала нужната информация, би могла да подхване нишката на кълбото. Краят на нишката е някъде тук. И аз търся тези хора. Искам да публикувам книгата си именно за да предизвикам реакции. И в същото време се мъча да вляза в контакт с някои лица, които да ми помогнат при търсенето на отговора в лабиринтите на традиционната мистика. Днес се срещнах с най-големия експерт в тази област. Но, уви, дори това светило не можа да ми каже нищо, макар че живо се заинтересува от моята история и обеща да ми напише предговора.

— Извинявайте, намеси се Белбо, но не е ли непредпазливо да поверите тайната си на този господин? Вие сам ни разказахте за грешката на Инголф…

— Има разлика, отвърна полковникът. — Инголф е бил наивник. Аз се свързах с един учен, който е извън всякакво подозрение. Човек, който не се впуска в лекомислени хипотези. Ето например днес ме посъветва да почакам, преди да дам книгата си за публикуване, за да уточни всички спорни моменти… Не исках да се лиша от подкрепата му и затова не му казах, че ще дойда при вас, но вие ще ме разберете, че след като съм стигнал до този етап на работата си, моето нетърпение е оправдано. Този господин… По дяволите потайностите, не бих искал да мислите, че увъртам. Става дума за Ракоски… — Направи пауза, очаквайки нашата реакция.

— За кого? — разочарова го Белбо.

— Как за кого? За Ракоски. Най-големият авторитет в областта на традиционната мистика, директор на „Кайе дю Мистер“!

— А-ха, каза Белбо. — Да, като че ли се сещам… Ракоски, да, разбира се…

— И така, още няма да представя окончателно текста, докато не чуя съветите на този господин, но ми се иска да спестя време и ако може да се направи един договор с вашето издателство… Повтарям, бързам да предизвикам реакции, да събера нови факти… Около нас има хора, които знаят, но не говорят… Господа, въпреки че осъзнава загубата си във войната през 1944 година, Хитлер заговаря за някакво тайно оръжие, което ще му позволи да преобърне положението. Говори се, че бил луд. А ако не е бил луд? Разбирате ли? — Челото му беше оросено от капчици пот, а мустаците му стърчаха като на котка. — С една дума, продължи, аз пускам въдица. Да видим дали някой ще захапе.

Тъй като тогава не познавах добре Белбо, сметнах, че той ще се освободи от госта с няколко учтиви фрази. Но той му каза:

— Вижте какво, полковник, тази история е извънредно интересна, независимо от това дали договора ще сключите с нас или с други. Можете ли да останете още десетина минути? — После се обърна към мен: — Доста ви задържах, Казобон. Ние с вас ще се видим утре, нали?

Трябваше да го приема като покана да си тръгна. Диоталеви ме взе под ръка и каза, че и той излиза. Сбогувахме се. Полковникът стисна топло ръката на Диоталеви, а на мен само кимна с глава и ми отправи хладна усмивка.